Читать «Захир» онлайн - страница 137

— Бях принуден да прося, да се моля. За мое учудване хората бяха много по-щедри, отколкото съм си представял.

Да проси? Огледах внимателно раницата и дрехите му в търсене на символа на „племето“, но не открих нищо.

— Били ли сте някога в един арменски ресторант в Париж?

— Бил съм в много арменски ресторанти, но не и в Париж.

— Познавате ли човек на име Михаил?

— Това име е много разпространено тук. Може и да съм го срещал, но не си спомням, така че за съжаление не мога да ви помогна.

— Не става дума за помощ. Изненадан съм от някои съвпадения. Изглежда, много хора на най-различни места по света в определен момент осъзнават едно и също нещо и действат по сходен начин.

— Когато тръгваме на подобно пътешествие, първото ни усещане е, че никога няма да стигнем до крайната точка. Второто ни усещане е, че се чувстваме несигурни, изоставени и денонощно се питаме дали да не се откажем. Но ако човек издържи една седмица, ще стигне до края.

— Моето поклонение досега беше по улиците на един и същи град, едва вчера пристигнах на различно място. Мога ли да ви благословя?

Той ме погледна особено.

— Не пътувам от религиозни съображения. Да не би да сте свещеник?

— Не съм свещеник, но почувствах, че трябва да ви благословя. Както ви е известно, някои неща не се подчиняват на логиката.

Холандецът на име Ян, когото никога повече нямаше да срещна в този живот, наведе глава и затвори очи. Положих ръцете си на раменете му и на родния си език — който той никога не би могъл да разбере — се помолих да достигне успешно до крайната си цел и да остави по Пътя на коприната тъгата и усещането, че животът е безсмислен, а също така да се върне при семейството си с пречистена душа и светлина в очите.

Той ми благодари, взе си раницата, обърна се в посока към Китай и отново пое на път. Прибрах се в хотела, размишлявайки върху това, че никога дотогава не бях благославял някого. Бях действал импулсивно, но импулсът ми беше верен и молитвата ми щеше да бъде чута.

На другия ден Михаил дойде с един свой приятел на име Дос, който щеше да ни придружи. Дос имаше кола, познаваше жена ми, познаваше степта и също искаше да е наблизо, когато пристигнех в селото на Естер.

Поколебах се дали да не се възпротивя: отначало беше само Михаил, сега се появи и приятелят му. Ако нещата вървяха по този начин, накрая щях да пристигна там, съпровождан от огромна група, която щеше да се зарадва или да се разплаче — в зависимост от това, което ме очакваше. Ала бях твърде изморен, за да кажа нещо: на другия ден щях да поискам и от Дос да спази даденото ми вече от Михаил обещание никой да не бъде свидетел на този миг.

Влязохме в колата и известно време следвахме Пътя на коприната. Попитаха ме дали знам какъв е бил този път, отвърнах им, че предишната нощ съм срещнал един поклонник, и те ми казаха, че подобни пътувания стават все по-често явление, което в скоро време ще се отрази много добре на туризма в тяхната страна.

След два часа отбихме от главния път и поехме по един второкласен път, докато стигнахме до „бункера“, където сме в момента, ядейки риба и слушайки вятъра, който духа в степта.