Читать «Захир» онлайн - страница 135

Ала сега, макар и да продължавам да страдам, реших, че стига толкова. Приключено е с това. Уморих се. От онази нощ в Загреб свалих гарда и си казах: ако ще има следващ удар, нека идва. Дори и да бъда простряна на ринга, да бъда нокаутирана, все някой ден ще се възстановя.

— Ще срещнеш някого.

— Разбира се: аз съм млада, красива, интелигентна, привлекателна. Но няма да мога да изживея това, което изживях с теб.

— Ще откриеш други емоции. И знай, дори и да не ти се вярва, че докато бяхме заедно, съм те обичал.

— Убедена съм, но това с нищо не намалява болката ми. Утре ще вземем отделни таксита: мразя сбогуванията, особено на летища и гари.

Завръщане в Итака

— Днес ще преспим тук, а утре ще тръгнем с коне. Колата ми не може да върви из пясъка на степта.

Намирахме се в нещо като бункер, останал може би от Втората световна война. Мъжът, който живееше в него с жена си и внучката си, ни посрещна и ни настани в скромна, но чиста стая.

Дос продължи:

— И не забравяй: трябва да си избереш име.

— Не мисля, че това ще го заинтересува — каза Михаил.

— Разбира се, че ще го заинтересува — настоя Дос. — Наскоро се виждах с жена му. Познавам начина му на мислене, знам какво е открил, знам какво очаква.

Гласът на Дос беше любезен и в същото време категоричен. Да, щях да си избера име, щях да следвам съвсем точно указанията, щях да продължавам да отхвърлям личната си история и да навлизам в собствената си легенда — дори и да го правех само заради умората.

Чувствах се изтощен, предишната нощ бях спал само два часа: тялото ми все още не се бе приспособило към огромната часова разлика. Бях пристигнал в Алма Ата към единайсет през нощта местно време, докато във Франция беше шест следобед. Михаил ме бе оставил в хотела, подремнах малко, събудих се много рано сутринта, видях, че уличните лампи още светят, и си помислих, че в Париж сигурно е време за обяд. Бях гладен, попитах дали не може да ми бъде сервирано нещо в стаята, на което ми отговориха: „Разбира се, но трябва да се помъчите да спите, в противен случай организмът ви ще продължи да функционира по европейско време.“

За мен няма по-голямо мъчение от това да се опитвам да спя; изядох един сандвич и реших да се разходя. Зададох обичайния въпрос на администратора на хотела: „Опасно ли е да се излиза по това време?“ Той отвърна, че не е опасно, и аз тръгнах по празните улици, по тесните пресечки, по широките булеварди. Алма Ата беше град като всеки друг — със светещи надписи, с полицейски коли, които патрулираха, с просяци и проститутки. Трябваше непрекъснато да си повтарям: „Намирам се в Казахстан!“ В противен случай щях да си помисля, че съм в някой парижки квартал, който не познавам добре.

— Намирам се в Казахстан! — казвах аз на пустия град, докато един глас не ми отговори:

— Разбира се, че се намирате в Казахстан.

Изплаших се. На една пейка на площада близо до мен в този среднощен час седеше мъж с раница до себе си. Стана, представи се като Ян, родом от Холандия, и допълни: