Читать «Захир» онлайн - страница 138

— Естер изигра много важна роля в живота ми — обяснява Дос, показвайки ми снимка на една от картините си, на която се забелязва окървавеното парче плат. — Мечтаех да се махна оттук, подобно на Олег…

— По-добре ме наричай Михаил, защото той ще се обърка.

— Мечтаех да се махна оттук подобно на много хора на моята възраст. Един ден Олег — тоест Михаил — ми се обади по телефона. Каза, че неговата благодетелка решила да поживее известно време в степта, и ме помоли да й помогна. Приех, мислейки, че това ще ми даде шанс на свой ред да се възползвам от същите облаги: виза, самолетен билет и работа във Франция. Помоли ме да я заведа в едно затънтено село, което била посетила по време на предишно свое пътуване.

Не попитах за причината, а просто се подчиних. По пътя тя ме помоли да минем през дома на един номад, когото била посетила преди години: за мое учудване се оказа, че тя иска да се срещне с дядо ми! Посрещнаха я гостоприемно, така както умеят да посрещат хората, живеещи сред необятната шир. Той й каза, че на нея само й се струва, че е тъжна, докато в действителност душата й е радостна, свободна. Енергията на любовта отново е започнала да циркулира. Гарантира й, че това ще се отрази върху целия свят, включително и върху нейния съпруг. Научи я на много неща, свързани със степната култура, и ме помоли да я науча на останалото. Накрая реши, че тя може да запази името си независимо от това, което повелява традицията.

И докато тя се учеше от дядо, аз се учех от нея и разбрах, че няма нужда да ходя толкова далеч, колкото Михаил: мисията ми е да остана в това празно пространство, степта, да усетя цветовете й, да я пресъздам в картини.

— Не разбирам на какво дядо ти е учил жена ми. Нали беше казал, че трябва да забравим всичко?

— Утре ще ти покажа — каза Дос.

И на другия ден той наистина ми показа, без да е нужно да ми обяснява каквото и да било. Видях безкрайната степ, която приличаше на пустиня, но беше пълна с живот, скрит в пълзящата растителност. Видях равния хоризонт, огромното празно пространство с шума от копитата на конете, притихналия вятър и нищо, абсолютно нищо около нас. Сякаш светът бе избрал това място, за да покаже своята необятност, както и това колко е прост и сложен едновременно. Сякаш можехме — и бяхме длъжни — да сме като степта — празни, безкрайни, но и изпълнени с живот.

Погледнах синьото небе, махнах слънчевите очила, които носех, и се оставих да бъда заслепен от тази светлина, от усещането, че съм никъде и навсякъде едновременно. Яздехме мълчаливо, като спирахме да напоим конете край поточета, които би могъл да открие само човек, добре познаващ местността. Понякога в далечината се появяваха и други конници, пастири със стадата си, обрамчени като в картина от равнината и небето.

Къде отивах? Нямах ни най-малка представа, но и не исках да знам; жената, която търсех, се намираше в това безкрайно пространство, можех да докосна душата й, да чуя песента, която пее, докато тъче килими. Сега разбирах защо е избрала това място: не съществуваше нищо, абсолютно нищо, което да привлече вниманието на човек, а само празнотата, към която тя толкова се стремеше, и вятърът, който постепенно щеше да отвее мъката й надалеч. Дали си е представяла, че някой ден ще дойда тук, на кон, да я търся?