Читать «Захир» онлайн - страница 134

Разбира се, че го знаехме.

— Отначало богатството се е изразявало в това, което носят тези дами — продължи той. — Украшения, направени от редки материали, лесни за транспортиране, преброяване, разделяне. Перли, златни зрънца, скъпоценни камъни. Всички са излагали богатството си на показ.

На свой ред тези неща са били разменяни срещу добитък или зърно, но вече никой не кара добитък по улиците, нито пък носи чували с жито. Най-смешното е, че продължаваме да се държим така, сякаш сме някое първобитно племе — носим украшения, за да покажем колко сме богати, макар и понякога да имаме повече украшения, отколкото пари.

— Отличителните знаци на племето — казах аз. — По мое време младежите носеха дълги коси, днешните младежи са с пиърсинг: така се разпознават помежду си единомислещите, макар с това нищо да не може да се купи.

— А можем ли с електронните импулси, които притежаваме, да си купим още един час живот? Не. Можем ли да откупим завръщането на този свят на скъпите ни същества, които са починали? Не. Можем ли да си купим любов?

— Любов можем — каза с шеговит тон президентката на автомобилната компания.

В очите й се четеше голяма тъга. Спомних си за Естер и за въпроса, който бях задал на журналиста по време на интервюто тази сутрин. Въпреки нашите украшения, кредитни карти, въпреки че сме богати, могъщи, интелигентни, знаем, че в основата на всичко е търсенето на любов, на ласка, на желанието да сме с някой, който да ни обича.

— Невинаги — отвърна директорът на парфюмерийната фирма, поглеждайки към мен.

— Прав сте, невинаги. И понеже ме гледате, разбирам какво искате да кажете: че жена ми ме е напуснала, въпреки че съм богат. Но почти винаги е възможно любовта да се купи. Впрочем знае ли някой на тази маса колко винетки и колко осветителни стълба има на гърба на една банкнота от десет долара?

Никой не знаеше, а и никой не се интересуваше. Репликата за любовта напълно бе помрачила радостното настроение и ние прехвърлихме разговора върху литературни награди, музейни експозиции, най-новия филм, театралната постановка, която е имала по-голям успех от очаквания.

— Как беше на твоята маса?

— Нормално. Както обикновено.

— Аз успях да предизвикам интересна дискусия на тема пари, която обаче завърши трагично.

— В колко часа ще летиш утре?

— В седем и половина сутринта. Тъй като ти ще летиш за Берлин, можем да пътуваме в едно такси.

— Къде отиваш?

— Знаеш къде. Не си ме питала, но знаеш.

— Да, знам.

— Както знаеш, че в този момент си казваме „сбогом“.

— Бихме могли да се върнем към времето, когато се запознах с теб: един мъж с разбито сърце заради някой, който е заминал, и една жена, отчаяно влюбена в съседа си. Бих могла да ти припомня това, което ти каза веднъж: ще се боря докрай. Борих се и загубих — сега искам да излекувам раните си и да се впусна в друга битка.

— Аз също се борих и също загубих. Не се опитвам да зашия скъсаното: искам само да стигна докрай.

— Ти знаеше ли, че страдам всеки ден? Страдам от много месеци насам, опитвайки се да ти покажа колко те обичам, как нещата придобиват смисъл само когато ти си до мен.