Читать «Захир» онлайн - страница 126

Направих пауза. Сякаш отново се връщах в миналото, в мига, в който ръката й докосна моята и така промени живота ми.

— И всичко това заради едно стихотворение — продължих аз. — Едно стихотворение ме накара да разбера, че пишейки, показвайки своя невидим вътрешен свят, имам еднакви шансове с тези на моите приятели и техния видим свят: физическата сила, модните дрехи, колите, превъзходството в спорта.

Журналистът беше изненадан, аз — още повече.

Той обаче се овладя и продължи нататък:

— Как смятате, защо критиката е толкова безмилостна към вашето творчество?

Автопилотът в този миг би отговорил: „Достатъчно е да прочетете биографията на който и да е класик от миналото — не ме разбирайте погрешно, не се сравнявам с тях, — и ще откриете, че критиката винаги е била безмилостна към творчеството ми. Причината е проста: критиците са несигурни в себе си хора, не разбират какво точно се случва. Когато говорят за политика, са демократично настроени, но заговорят ли за култура, се превръщат във фашисти. Смятат, че народът може да избира своите управници, но не е способен да избира филми, книги, музика.“

— Чували ли сте за „Законът на Янте“?

Ето, отново бях изключил моя автопилот, макар да знаех, че журналистът едва ли щеше да публикува отговора ми.

— Не, никога не съм чувал за него — отговаря той.

— Въпреки че съществува от възникването на цивилизацията, официално е бил публикуван едва през 1933 година от един датски писател. Управниците на градчето Янте издават десет заповеди, които учат хората как да се държат, и както изглежда, тези заповеди са валидни не само за Янте, но и за всяко друго място на тази земя. Ако трябва да резюмирам целия текст в едно изречение, бих казал: „Посредствеността и анонимността са най-добрият избор. Ако постъпваш по този начин, никога през живота си няма да имаш сериозни проблеми. Но ако се опиташ да бъдеш различен…“

— Бих искал да узная нещо повече за тези заповеди — прекъсва ме журналистът, истински заинтригуван.

— Нямам пълния текст тук, но мога да го резюмирам.

Отидох при компютъра и напечатах една сбита и поизменена версия.

Ти си никой, не се осмелявай да мислиш, че знаеш повече от нас. Ти си нищожество, не успяваш да направиш нищо както трябва, работата ти е жалка, ако не ни предизвикваш, ще бъдеш щастлив. Винаги вземай насеризно думите ни и никога не се присмивай на мнението ни.

Журналистът сгъна листа и го пъхна в джоба си.

— Прав сте. Щом човек е нищожество, щом от работата му няма никаква полза, тогава заслужава похвала. Но който се издигне над посредствеността и постигне успех, се опълчва срещу закона и заслужава наказание.

Колко хубаво, че бе стигнал сам до това заключение!

— Не се отнася само за критиците — добавих аз. — Отнася се за много повече хора, отколкото предполагате.

Следобед позвъних на мобилния телефон на Михаил.