Читать «Захир» онлайн - страница 124

Не включих телевизора, за да видя късните новини, защото те бяха едни и същи от детските ми години: еди-коя си страна заплашва друга, някой предал някого, икономическото положение се влошава, току-що се е разразил голям любовен скандал, Израел и Палестина за пореден път през последните петдесет години не са стигнали до споразумение, избухнала е поредната бомба, ураган оставил без подслон хиляди хора.

Сетих се, че днес сутринта поради липса на терористични атентати големите информационни канали съобщаваха като най-важно събитие някакъв бунт в Хаити. Какво ме интересуваше Хаити? Нима имаше някакво значение за моя живот, за живота на жена ми, за цената на хляба в Париж или за племето на Михаил? Как можах да посветя пет минути от ценния си живот в слушане на новини за бунтовниците и президента, в гледане на едни и същи сцени на улични демонстрации, повтаряни безброй пъти, и всичко това да бъде представяно като много важно събитие за човечеството: някакъв си бунт в Хаити! И аз бях повярвал! Бях изгледал всичко докрай! Глупаците наистина заслужават да имат лични карти, различни от тези на останалите, защото именно на тях се крепи колективната глупост.

Отворих прозореца, за да влезе в стаята леденият въздух на нощта, съблякох си дрехите и си казах, че мога да се владея и да издържа на студа. Стоях прав, без да мисля за нищо, усещах само пода под краката си, погледът ми беше втренчен в Айфеловата кула, а до ушите ми достигаше лай на кучета, вой на сирени, разговори, които не можех да разбера.

Аз не бях аз, не бях нищо — и това ми се струваше чудесно!

— Днес си особена.

— Защо да съм особена?

— Изглеждаш тъжна.

— Изобщо не съм тъжна. Дори съм весела.

— Виждаш ли? Гласът ти прозвуча фалшиво. Тъжна си, а не смееш да ми кажеш защо.

— И защо според теб трябва да бъда тъжна?

— Защото снощи се прибрах много късно, освен това бях пиян. А ти дори не ме попита къде съм бил.

— Не ме интересува.

— Как така не те интересува? Не ти ли казах, че ще излизам с Михаил?

— А не беше ли с него?

— С него бях.

— Какво тогава искаш да те питам?

— Не смяташ ли, че когато приятелят ти се прибира късно и ти твърдиш, че го обичаш, би трябвало поне да се заинтересуваш какво се е случило?

— Какво се е случило?

— Нищо. Излязох с него и с едни приятели.

— Хубаво.

— Ти вярваш ли на това?

— Разбира се, че вярвам.

— Струва ми се, че вече не ме обичаш. Не ревнуваш. Безразлично ти е. Нормално ли е да се прибера в два часа сутринта?

— Нали твърдиш, че си свободен човек?

— Разбира се, че съм свободен.

— В такъв случай е нормално да се прибереш в два сутринта. И да правиш каквото ти харесва. Ако ти бях майка, щях да съм разтревожена, но ти си възрастен, нали? Мъжете трябва да спрат да се държат така, сякаш жените са длъжни да се отнасят с тях като с деца.

— Не говоря за такава загриженост. Говоря за ревност.