Читать «Захир» онлайн - страница 127

— Отиваме заедно.

Той изобщо не се изненада, само ми благодари и попита кое ме е накарало да си променя решението.

— В разстояние на две години животът ми се свеждаше до Захира. Откакто те срещнах, тръгнах отново по път, който е бил забравен, една изоставена железопътна линия, между чиито релси расте трева, но по която все още биха могли да вървят влакове. И понеже не съм стигнал до крайната гара, не мога да спра по средата на пътя.

Той попита дали съм получил виза. Обясних му, че Банката за услуги се намесва много активно в живота ми: един приятел, руснак, се бе обадил на приятелката си, която е директорка на вестникарска група в Казахстан. Тя се бе свързала с посланика в Париж и до края на този следобед визата ми щеше да е готова.

— Кога тръгваме?

— Утре. Трябва ми само истинското ти име, за да купя билетите — туристическата агенция чака на другата линия.

— Преди да затвориш, искам да ти кажа нещо: хареса ми сравнението ти с разстоянието между релсите, хареса ми сравнението ти с изоставената железопътна линия. Но в дадения случай не мисля, че ме каниш поради тази причина. Смятам, че е заради един текст, който си написал и който знам наизуст. Жена ти често го цитираше, много по-романтичен е от прословутата Банка за услуги:

Воинът на светлината никога не забравя да благодари. По време на битката ангелите са му помогнали; небесните сили са поставили всяко нещо на мястото му и са позволили той да даде най-доброто от себе си. Ето защо при залез слънце той коленичи и благодари на всички свои небесни Покровители.

Другарите му отбелязват: „Има голям късмет!“ Ала той знае, че „късмет“ означава да съумееш да се огледаш наоколо и да разпознаеш приятелите си, защото чрез техните думи до теб достигат съветите на ангелите.

— Невинаги помня какво точно съм написал, но се радвам. До скоро, защото трябва да съобщя името ти в туристическата агенция.

Изминават двайсет минути, докато централата на такситата ми отговори. Нелюбезен глас ми отвръща, че трябва да чакам още половин час. Мари сияе в своята прелестна черна рокля, която е много секси; тя ме кара да си спомня за арменския ресторант и за мъжа, който бе споделил колко възбуждащо му е подействал фактът, че жена му е била пожелана от друг мъж. Знам, че на официалната вечеря всички жени ще са облечени така, че гърдите и формите им да бъдат център на внимание, а техните съпрузи и приятели ще си мислят: „Точно така, наслаждавайте се отдалеч, защото тя е с мен, аз мога, аз съм най-добрият, успял съм да се сдобия с нещо, което вие бихте искали да притежавате.“

Няма да сключвам сделки, няма да подписвам договори, няма да давам интервюта — само ще присъствам на една церемония, ще направя една вноска в Банката за услуги, ще вечерям с някой досадник, седнал до мен, който ще ме пита откъде черпя вдъхновение за книгите си. От другата ми страна сигурно ще бъде някой бюст, изложен на показ, може би жената на някой мой приятел, и аз през цялото време ще трябва да полагам усилия да не сведа поглед към деколтето й, защото, ако го сторя дори и за секунда, тя ще каже на мъжа си, че съм я свалял. Докато чакаме таксито, правя списък на евентуалните теми за разговор: