Читать «Захир» онлайн - страница 122

— Бих искал да посветя тази вечер на мъжа, който е застанал от дясната ми страна. Седна до мен, защото иска да ме предпази.

Откъде знаеше?

— Той е добър човек: разбра, че любовта преобразява хората, и сега позволява на любовта да го преобразява. Все още носи в душата си много от личната си история, но се опитва да се освободи от нея винаги когато е възможно, затова остана с нас. Той е съпруг на жената, която всички ние познаваме и която ми остави една реликва в знак на приятелство и като талисман.

Михаил извади окървавеното парче плат и го сложи пред себе си.

— Това е част от ризата на незнайния войник. Преди да умре, той казал на тази жена: „Нарежи дрехата ми и раздай парчетата плат на онези, които вярват в смъртта и заради това живеят така, сякаш днес е последният им ден на Земята. Кажи на тези хора, че виждам лицето на Бог. Нека не се плашат, но и да не се отпускат. Да търсят единствената истина, която е любовта. Да живеят според нейните закони.“

Всички гледаха с благоговение парчето плат.

— Родили сме се във времето на бунта. Посвещаваме му се с ентусиазъм, рискуваме живота и младостта си, но внезапно ни обзема страх. Първоначалната радост отстъпва място на истинските предизвикателства: умората, еднообразието, съмнението в собствените ни способности. Забелязваме, че някои от приятелите ни вече са се отказали. Налага се да се сблъскаме със самотата, с изненадите, които ни носят непознатите завои, и след като паднем няколко пъти, без да има кой да ни помогне да се изправим, започваме да се питаме дали си струва труда.

Михаил направи пауза.

— Струва си да продължим. И ще продължим, макар и да знаем, че душата ни, дори и вечна, в този миг е попаднала в паяжината на времето с неговите възможности и ограничения. Ще се опитваме да се освободим от тази паяжина, докато можем. А щом това стане невъзможно и ние се върнем към историята, която са ни разказали, ще продължаваме да си спомняме за нашите битки и ще бъдем готови да подновим борбата, когато условията отново станат благоприятни. Амин!

— Амин! — повториха всички.

— Трябва да говоря с Господарката — каза русото момче с прическа на американски индианец.

— Не днес. Изморен съм.

Надигна се ропот: за разлика от арменския ресторант тук хората познаваха историята на Михаил и на „невидимото присъствие“ до него. Той стана и се отправи към кухнята за чаша вода. Отидох с него.

Попитах го как са се сдобили с този апартамент. Той ми обясни, че френските закони позволяват на всеки гражданин да се настани законно в жилище, което не се ползва от собственика си. Тоест това било „завладяване на безстопанствен имот“.

Мисълта, че Мари ме чака, започваше да ме тревожи. Той ме хвана за ръката.

— Днес ти каза, че ще отидеш в степта. За последен път те моля да ме вземеш със себе си. Трябва да се върна в страната си, дори и за малко, но нямам пари. Мъчно ми е за моя народ, за майка ми, за приятелите. Бих могъл да те излъжа, че гласът е казал, че ще имаш нужда от мен, но това не е така — можеш лесно и без чужда помощ да откриеш Естер. Но аз имам нужда да се заредя с енергията на родината си.