Читать «Захир» онлайн - страница 120

Това, което другите мислят, е по-важно от това, което чувстваме.

Никога не трябва да вдигаме скандали, защото така можем да привлечем вниманието на някое неприятелско племе.

Ако се държим различно от останалите, ще бъдем изгонени от племето, понеже можем да заразим другите и да причиним разпадането на нещо, което е било организирано толкова трудно.

Винаги трябва да се грижим за обзавеждането на новите ни пещери, а ако не умеем, тогава трябва да извикаме декоратор — той ще направи всичко възможно, за да покажем пред другите, че имаме вкус.

Трябва да ядем три пъти на ден, дори и да не сме гладни; трябва да пазим диети, ако излезем извън каноните на красотата, макар и да сме гладни.

Трябва да се обличаме така, както ни заповядва модното списание, да правим секс с желание или без желание, да убиваме в името на границите, да искаме времето да мине бързо, за да се пенсионираме, да избираме политици, да недоволстваме от поскъпването на живота, да си сменяме прическата, да порицаваме онези, които са различни, да ходим на църква всяка неделя или всяка събота, или всеки петък, в зависимост от религията ни; и в църквата да се молим за опрощението на греховете си, да се изпълваме с гордост, защото познаваме истинската вяра, и да презираме другото племе, което се кланя на един неистински бог.

Децата ни трябва да следват нашите стъпки, в края на краищата сме по-възрастни и познаваме света.

Трябва да имате университетска диплома, макар и никога да не успеете да си намерите работа в областта, която са ви накарали да изберете.

Трябва да учите неща, които никога няма да ви потрябват, но за които някой е решил, че е важно да ги знаете: алгебра, тригонометрия, законите на Хамурапи.

Никога не бива да натъжавате родителите си, дори и това да означава да се откажете от всичко, което ви прави щастливи.

Трябва да слушате музика тихо, да говорите тихо, да плачете скришом, защото аз съм всемогъщият Захир, този, който диктува правилата на играта, определя разстоянието между релсите, пътя към успеха, начина да се обича, значимостта на наградите.

Спряхме пред една доста лъскава сграда в скъп район. Един от младежите набра дигиталния код на входната врата и всички се качихме на третия етаж. Предположих, че тук ще срещнем едно либерално семейство, което се отнася толерантно към приятелите на сина си, стига той да е наблизо и те да могат да го контролират. Ала когато Лукреция отвори вратата, видях, че е тъмно: постепенно очите ми свикнаха с оскъдната светлина, процеждаща се през прозорците, и различих голям празен хол — единствената мебел в него бе камина, която сигурно не беше използвана от години.

Един двуметров младеж с руса коса, дълго габардинено наметало и прическа като на сиуксите отиде в кухнята и се върна оттам със запалени свещи. Всички насядаха в кръг на пода и за пръв път тази вечер изпитах страх: сякаш участвах във филм на ужасите, в който всеки миг щеше да започне сатанински ритуал, а жертвата щеше да бъде безразсъдният чужденец, решил да тръгне с тях.