Читать «Захир» онлайн - страница 121

Михаил беше блед, очите му се въртяха на всички страни, без да успеят да се спрат върху някаква точка, и това още повече засили усещането ми за дискомфорт. Всеки момент щеше да получи епилептичен пристъп: дали присъстващите тук знаеха как да действат в подобна ситуация? Дали нямаше да е по-добре да си тръгна, за да не се окажа въвлечен в някаква трагедия?

Може би това би било най-разумното поведение, вписващо се в живота, в който аз бях известен писател, отдаден на духовното, и следователно би трябвало да служа за пример. Да, ако действах разумно, щях да кажа на Лукреция, че в случай на епилептичен пристъп трябва да сложи в устата на приятеля си нещо, което да му попречи да си глътне езика и да умре от задушаване. Тя сигурно го знаеше, в свят като нашия, където нормите на социално поведение са се превърнали в Захир за всички, не бива да оставяме нищо на случайността, за да ни е чиста съвестта. Преди злополуката, която претърпях, бих постъпил именно така. Сега обаче личната ми история вече не беше важна за мен. Постепенно преставаше да бъде история и отново се превръщаше в легенда, търсене, приключение, пътуване вътре в мен и извън мен. Отново се бях пренесъл във времето, когато нещата наоколо се променят, и исках да бъде така до края на дните ми. (Спомних си какво ми бе хрумнало за собствения ми епитаф: „Умря, докато беше жив.“) Носех със себе си своя житейски опит, който ми позволяваше да действам бързо и точно, но не прекарвах времето си в непрекъснато припомняне на уроците, които бях научил. Представяте ли си един воин да спре по средата на битката, за да реши кой удар ще е най-добрият? Ако го стори, след миг ще бъде мъртъв.

И воинът в мен, опирайки се на интуицията и техниката си, реши да остане тази вечер тук, въпреки че беше вече късно, а той бе пиян и уморен. Освен това се боеше, че Мари още не е заспала и е разтревожена или сърдита. Седнах до Михаил, така че да мога да реагирам бързо в случай на конвулсия.

И забелязах, че той сякаш овладява епилептичния пристъп! Постепенно се успокои, погледът му не се отличаваше от този на облечения в бяло младеж, застанал на сцената в арменския ресторант.

— Нека да започнем с обичайната молитва — каза той.

И всички тези маргинални индивиди, до този миг агресивни, пияни, затвориха очи, хванаха се за ръце и образуваха голям кръг. Дори и немските овчарки, застанали в ъгъла, сякаш се успокоиха.

— О, Господарке, когато гледам колите, витрините, никого незабелязващите хора, сградите, паметниците, виждам, че теб те няма там. Помогни ни да те върнем обратно.

Групата продължи в един глас:

— О, Господарке, усещаме присъствието ти в изпитанията, през които преминаваме. Помогни ни да не се откажем. Да си спомняме за теб със спокойствие и увереност, дори и в моментите, когато ни е трудно да приемем, че те обичаме.

Забелязах, че всички носеха един и същи символ на дрехите си, който имаше формата на брошка, метално украшение, бродерия, а понякога дори беше нарисуван върху плата с химикалка.