Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 88

„Съпругът“ в една от „двойките“ се вгледа в мен. Жената се притесни от реакцията му.

В останалата част от упражнението режисьорът — по-точно добрият човек — правеше всичко възможно да обясни на хората колко е важно да съхранят традициите, да възхваляват земята, да се молят тя да е щедра към тях и тази година така, както е била предишната. А аз говорех за любов.

— Той казва, че земята се нуждае от ритуали, нали? Е, аз ви уверявам, че ако любовта помежду ви е достатъчно силна, реколтата ще бъде пребогата, защото това е чувство, което може да преобрази всичко на този свят. Но какво виждам? Приятелство. Страстта отдавна е угаснала, понеже вече сте свикнали един с друг. Затова земята ражда само толкова, колкото и предишната година, ни повече, ни по-малко. Затова на скрито място в душата си вие тихо се оплаквате, че в живота ви нищо не се променя. Защо? Защото сте се опитали да подчините силата, която трансформира всичко, за да може животът ви да си тече без особени предизвикателства.

А добрият човек обясняваше:

— Нашата общност винаги е оцелявала, защото е зачитала правилата. Дори любовта им се подчинява. Оня, който се влюби, без да зачете общото благо, вечно ще живее в тревога — да не нарани партньора си, да не ядоса новата си любов, да не изгуби всичко, което е постигнал. Една чужденка без история и без корени може да говори каквото си ще, но тя не познава трудностите, през които сме минали, за да стигнем докъдето сме стигнали. Не познава жертвите, които сме направили в името на децата си. Не й е известен и фактът, че работим неуморно, за да може земята да бъде щедра към нас, да живеем в мир и да успяваме да се запасим с храна за утрешния ден.

В продължение на час аз защитавах всепоглъща-щата страст, докато добрият човек говореше за чувството, което носи мир и покой. Накрая аз си говорех сама, защото цялата общност се събра около него.

Бях изиграла ролята си с вдъхновение и вяра, каквато не мислех, че притежавам. Въпреки всичко чужденката си тръгна от селището, без да успее да убеди когото и да било.

А това ме караше да се чувствам много, ама много доволна.

Херън Райън журналист

Един стар приятел обичаше да казва: „Хората придобиват една четвърт от знанията си от своя учител, една четвърт — слушайки себе си, една четвърт — от приятелите си и една четвърт — с времето.“ При първата сбирка в дома на Атина, където тя възнамеряваше да довърши прекъснатия в театъра урок, всички ние учехме от… ох, не съм сигурен от какво.

Тя ни очакваше в малкия хол на апартамента си. Беше със сина си. Установих, че мястото е съвсем бяло и празно, като изключим шкаф с музикална уредба отгоре и купчина компактдискове. Учудих се, че и детето е там, защото си мислех, че то би се отегчило от лекцията. Очаквах да продължим от мястото, където бяхме прекъснали — команди с думи. Но тя имаше други планове. Обясни, че ще ни пусне музика от Сибир и че просто трябва да слушаме.

Нищо повече.

— Аз не мога да стигна доникъде с помощта на медитацията — каза тя. — Гледам тия хора, седнали със затворени очи, с усмивка на устните, със сериозни лица, вглъбени в нищото, но убедени, че контактуват с Господ или с Богинята. Поне да послушаме музика заедно.