Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 89

Отново дойде онова неприятно усещане, че Атина не знае какво прави. Но почти всички актьори от театъра бяха там, включително и режисьорът, който според Андреа беше дошъл да шпионира врага.

Музиката свърши.

— А сега танцувайте в ритъм, който да няма нищо общо, абсолютно нищо общо с мелодията.

Атина отново пусна диска, доста по-високо, и започна да движи тялото си без каквато и да било хармония. Само един възрастен господин, който в пиесата играеше пиян крал, изпълни указанието. От останалите никой не помръдна. Хората изглеждаха малко притеснени. Един погледна часовника си — бяха минали едва десет минути.

Атина спря и се огледа.

— Защо стоите?

— Струва ми се… малко смешно да правим това — чу се плахият глас на една актриса. — Учили са ни на хармония, а не обратното.

— Ами направете каквото ви казвам. Трябва ли ви смислено обяснение? Ще ви го дам — промените се случват само тогава, когато правим нещо съвсем, съвсем обратно на утвърденото.

И обръщайки се към „пияния крал“, тя попита:

— А вие защо приехте да следвате музиката извън ритъма?

— Няма нищо по-лесно за мен — аз никога не съм се учил да танцувам.

Всички се разсмяха и мрачният облак, който бе надвиснал над нас, сякаш си отиде.

— Много добре, ще започна отначало, а вие можете да ме последвате или да си вървите — този път аз ще реша кога да приключим. Едно от най-агресивните проявления на човешката природа е да тръгне против онова, което смята за красиво. А ние тъкмо това ще правим днес. Ще танцуваме лошо. Всички.

Беше просто още едно преживяване и за да не разочароваме домакинята, всички танцувахме зле. Аз се борех със себе си, защото бях склонен да следвам онези приказни загадъчни ритми от ударни инструменти. Чувствах се така, сякаш вървя срещу музикантите, които изпълняват мелодията, или срещу композитора, който я е създал. Известно време тялото ми се опитваше да се съпротивлява срещу липсата на хармония, а аз го карах да се държи както му нареждам. Детето също танцуваше. През цялото време се смееше, но в даден момент спря и седна на канапето — може би се беше изморило. Уредбата бе изключена по средата на един акорд.

— Почакайте. Всички спряхме.

— Ще направя нещо, което никога преди не съм правила.

Тя затвори очи и притисна с ръце главата си.

— Никога не съм танцувала извън ритъма… Излиза, че изпитанието се бе оказало по-трудно за нея, отколкото за когото и да било от нас.

— Зле ми е…

И режисьорът, и аз станахме. Андреа ме изгледа с гняв, но въпреки това аз отидох при Атина. Преди да я докосна, тя ни помоли да се върнем по местата си.

— Някой иска ли да каже нещо? — Гласът й беше слаб и трепереше; тя не отместваше ръце от лицето си.

— Аз искам. Беше Андреа.

— Преди това вземи сина ми и му кажи, че с майка му всичко е наред. Просто имам нужда да постоя така, докато е необходимо.

Виорел изглеждаше уплашен. Андреа го взе на коленете си и го прегърна.

— Какво искаш да кажеш?