Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 35

Уплаших се — не трябваше ли да върша нещо? Нямаше да е трудно да си измисля някаква работа. Винаги имаме някакви проекти, които трябва да се осъществят. Винаги има крушки за сменяне, сухи листа за метене, книги, които трябва да се подредят, файлове в компютъра, които трябва да се организират, и прочие. Но какво е да се изправиш срещу абсолютната празнота? И тогава се сетих за нещо, което ми се стори наистина важно — трябваше да отида до пощенската кутия, която се намира на километър от вилата, за да пусна една забравена на бюрото ми поздравителна картичка.

И се изненадах — защо беше нужно да го правя точно в този ден? Невъзможно ли беше да си седя така, както в момента, без да върша нищо?

Куп мисли преминаха през съзнанието ми. Приятели, които се безпокоят за нестанали още неща, познати, които успяват да запълнят всяка минутка от живота си с безсмислени за мен задачи, празни приказки, дълги разговори по телефона, в които не се казва нищо важно. Вече съм виждал как директорите ми си измислят работа само за да оправдаят поста си, или служители, които изпадат в паника, защото не им е възложено нищо важно за деня и се опасяват, че вече не са необходими. Жена ми, която се измъчва заради развода на сина ни, той, който се измъчва, защото внукът ни има ниски оценки в училище, внукът ни, който умира от страх, защото е разочаровал родителите си, въпреки че всички знаем, че тези оценки не са чак толкова важни.

Проведох дълга и трудна борба със себе си да не стана оттам, където бях седнал. Малко по малко желанието отстъпи място на съзерцанието и аз започнах да чувам душата си — или интуицията, или първичните си емоции, зависи в какво вярвате. Каквото ще да е, тази част от мен жадуваше да си поприказва с някого, но нали все бях много зает.

В моя случай не беше танцът, а пълната липса на шум и движение. Покоят ми помогна да вляза в контакт със себе си. И ако щете, вярвайте, но аз научих много за проблемите, които ме безпокоят — въпреки че всичките тези проблеми бяха изчезнали, докато седях там. Не видях Господ, но успях ясно да видя какви решения трябва да взема.

Преди да платим сметката, той предложи да изпратим въпросната служителка в Дубай, където банката щяла да отваря нов клон и рисковете били големи. Разбрах, че като отличен директор знае, че аз вече съм научил всичко, което е необходимо. Сега просто трябваше да се продължи започнатото, а служителката можеше да е по-полезна другаде. Без да знае, ми помагаше да изпълня даденото обещание.

Когато се върнах в Лондон, веднага съобщих на Атина за предложението. Тя моментално прие. Каза, че владее арабски (знаех за произхода на родителите й). Но ние нямахме намерение да правим сделки с араби, а с чужденци. Благодарих за помощта й. Тя не прояви никакво любопитство относно това как е минала срещата ми — попита единствено кога трябва да стегне багажа си.

И до ден-днешен не зная дали тази история с любимия от Скотланд Ярд е истинска, или не. Ако беше истинска, убиецът на Атина вече щеше да е задържан — не вярвам на нищо от онова, което писаха по вестниците за престъплението. В крайна сметка може много да разбирам от финанси, дори мога да си позволя лукса да кажа, че танцът помага на банковия служител да работи по-добре, но така и няма да успея да разбера защо най-добрата полиция в света залавя едни престъпници, а други оставя на свобода.