Читать «Край река Пиедра седнах и заплаках» онлайн - страница 46

— Той отиде до семинарията.

Отецът стана сериозен, поклати глава и промълви, сякаш говореше на себе си:

— Колко жалко!

— Жалко, че е отишъл до семинарията?

— Той не е в семинарията. Оттам идвам.

В продължение на няколко минути игуменът не каза нищо. Спомних си какво бях решила тази сутрин: да взема мерки, да се обадя на родителите си, да поискам пари, да се върна… Но вече се бях заклела и щях да спазя клетвата си.

До мен седеше свещеник. Като дете бях свикнала да разказвам всичко на свещениците.

— Вече не издържам! — наруших аз мълчанието. — Преди по-малко от седмица знаех коя съм и какво искам от живота. А сега сякаш съм попаднала в буря, която ме подмята ту на една, ту на друга страна, без нищо да мога да направя.

— Съпротивлявай се! — каза отецът. — Това е много важно!

Думите му ме изненадаха.

— Не се плаши! — продължи той. — Знам, че църквата се нуждае от млади свещеници, а от него би станал чудесен свещеник. Ала цената, която ще трябва да плати, е твърде висока.

— Но къде е той сега? Нима ме е оставил тук и се е върнал в Испания?

— В Испания ли? Няма какво да прави в Испания — каза отецът. — Неговият дом е манастирът, който е само на няколко километра оттук. Но той не е там. Аз обаче знам къде можем да го открием.

Думите му ме окуражиха и зарадваха — поне знаех, че не си е тръгнал.

Но отецът вече не се усмихваше.

— Не бързай да се радваш — продължи той, отгатвайки отново мислите ми. — По-добре щеше да е да се беше върнал в Испания.

Отецът стана и ми предложи да тръгна с него. Почти нищо не виждахме пред себе си, но той явно знаеше накъде да върви. Излязохме от Сен Савен по същия път, по който преди два дни — а може би е било преди пет години? — чух историята на Бернадет.

— Къде отиваме? — попитах аз.

— Отиваме да го търсим — отговори отецът.

— Не можах да ви разбера, отче — казах аз, докато вървяхме. — Сякаш се натъжихте, когато споменах, че него го няма.

— Знаеш ли нещо за религиозния живот, дъще?

— Много малко. Знам, че свещениците дават обет за бедност, целомъдрие и послушание.

Поколебах се дали да продължа, или не, но накрая реших да довърша:

— Освен това осъждат греховете на другите, въпреки че тези грехове не са чужди и на тях самите. Мислят, че знаят всичко за брака и любовта, без никога да са се женили. Заплашват ни с огъня на ада за грешни неща, които те също вършат. Представят ни Бог като отмъстител, който вини човека за смъртта на единствения си Син.

Отецът се разсмя.

— Получила си много добро католическо възпитание. Ала аз не те питам за католицизма. Питам те за духовния живот.

Не можах да му отговоря веднага.

— Не съм много сигурна, но мисля, че свещениците са хора, които изоставят всичко и тръгват да търсят Бог.

— А намират ли го?

— Това вие трябва да го знаете, не аз.

Отецът забеляза, че се задъхах, и забави ход.

— Който тръгне да търси Бог, само си губи времето. Може да извърви различни пътища, да се увлече по разни религии и секти, но по този начин никога няма да Го срещне.