Читать «Край река Пиедра седнах и заплаках» онлайн - страница 48

— Не се безпокой! Скоро ще се почувстваш много по-добре, отколкото преди.

— Къде е момчето? — попита мъжът.

— Видях го да отива там, където обикновено ходи — отговори жената. — Само че този път беше с кола.

Отецът ме погледна, ала нищо не каза.

— Благослови ни, отче — помоли го жената. — Силата, която той има…

— Силата е на Светата Дева — прекъсна я отецът.

— Силата на Света Богородица е също и ваша сила. Вие го доведохте тук.

Този път отецът избегна погледа ми.

— Помолете се за мъжа ми, отче — настоя жената. Отецът си пое дълбоко въздух, после каза на мъжа:

— Застани пред мен.

Човекът се подчини. Отецът затвори очи и каза една молитва. После призова Светия Дух, като го помоли да не се отделя от този мъж и да му помага.

Изведнъж започна да говори много бързо, сякаш правеше някакво заклинание, и аз вече не успявах да следя думите му. Ръцете му докоснаха раменете на мъжа, после се спуснаха надолу до пръстите му. Направи този жест няколко пъти.

Огънят в камината запращя по-силно. Може би беше обикновено съвпадение или пък отецът бе навлязъл в непознати за мен територии, които влияеха върху природните стихии.

Аз и жената се стряскахме всеки път, когато някоя цепеница изпращяваше. Отецът нищо не забелязваше, бе изцяло отдаден на задължението си да бъде оръдие на Светата Дева, както бе казал преди това. Говореше на някакъв странен език. Думите излизаха от устата му с невероятна бързина. Бе поставил неподвижно ръцете си върху раменете на човека пред себе си.

Ритуалът свърши така внезапно, както бе започнал. Отецът се обърна и ги благослови по традиционния начин, като ги прекръсти с дясната си ръка.

— Нека Бог бъде винаги в този дом!

След това се извърна към мен и ме подкани да продължим пътя си.

— Чакайте, не ви направих кафе! — каза жената, като видя, че си тръгваме.

— Ако пия кафе сега, няма да мога да спя — отговори отецът.

Жената се засмя и добави нещо. Не я чух добре, защото вече бяхме поели по пътя. Може би искаше да каже, че все още е сутрин.

— Отче, жената спомена за някакво момче, което излекувало мъжа й. Това е той, нали?

— Да, той е.

Почувствах се зле. Спомних си вчерашния ден, Билбао, беседата в Мадрид, хората, които говореха за чудеса, присъствието, което усетих, докато другите ме бяха прегърнали и се молехме.

И тъй, обичах мъж, който имаше дарбата да лекува. Човек, който помагаше на ближния, облекчаваше страданието, помагаше на болните да оздравеят и възвръщаше надеждата у техните близки. Мисия, която не се вместваше в една къща с бели завеси, с любимите плочи и книги.

— Не се обвинявай, дъще!

— Вие четете мислите ми!

— Да, чета ги — отвърна отецът. — Аз също имам дарба и се опитвам да бъда достоен за нея. Светата Дева ме научи да се потапям във вихъра на човешките чувства, за да ги насочвам във възможно най-добрата посока.

— Вие също вършите чудеса.

— Не мога да лекувам, но притежавам една от дарбите на Светия Дух.

— В такъв случай можете да прочетете какво става в сърцето ми. Знаете, че го обичам и че тази любов расте с всеки изминал миг. Заедно открихме света и заедно ще останем в него. Волно или неволно, той присъстваше във всички дни от живота ми.