Читать «Край река Пиедра седнах и заплаках» онлайн - страница 44
Паулу Коелю
* * *
— Елате да закусите, преди да излезете — каза ми жената.
— Не знаех, че говорите испански — изненадах се аз.
— Границата е близо. В Лурд през лятото идват доста туристи. Ако не знам испански, няма да мога да давам стаи под наем.
Тя приготвяше препечени филийки и кафе с мляко. Започнах да настройвам духа си така, че да издържа до края на деня; знаех, че всеки час щеше да ми се струва година. Надявах се закуската да ме поразсее.
— Откога сте женени? — попита ме жената.
— Той беше първата ми любов — отвърнах аз. Бе достатъчно.
— Виждате ли онези остри върхове? — продължи жената. — Първата ми любов загина в планината.
— Но после сте срещнали друг.
— Да, срещнах. И успях отново да намеря щастието. Странно нещо е съдбата: почти никоя от жените, които познавам, не се омъжи за първата си любов.
А тези, които се омъжиха, все повтарят, че са пропуснали нещо важно, че не са изживели всичко, което е трябвало да изживеят.
Изведнъж тя спря да говори.
— Извинявайте! Не исках да ви обидя!
— Но вие не ме обиждате!
— Все поглеждам към кладенеца и си мисля: по-рано никой не е знаел къде има вода, докато един ден свети Савен решил да копае и я открил. Ако не го беше направил, градът щеше да е там долу, до реката.
— Но какво общо има това с любовта? — попитах аз.
— Този кладенец доведе хората с техните надежди, мечти, конфликти. Някой се е осмелил да търси вода, водата се е появила и всички са се събрали около нея. Струва ми се, че когато не се боим да търсим любовта, тя се появява и в крайна сметка ние ставаме все по-достойни за любовта на другите. Когато някой ни обича, всички започват да ни обичат.
И обратно, когато сме сами, се чувстваме още по-самотни. Колко странен е животът!
— Чували ли сте за една книга, която се казва „Книга на промените“? — попитах я аз.
— Не съм чувала.
— В нея е казано, че цял един град може да бъде преместен на друго място, но не и един кладенец. Влюбените се срещат, утоляват жаждата си, построяват къща и отглеждат децата си около кладенеца.
Но ако един от двамата реши да си тръгне, кладенецът не може да го последва. При него остава изоставената любов, въпреки че е пълна със същата чиста вода отпреди.
— Дъще, ти говориш като старица, която много е страдала!
— Не. Просто винаги съм се страхувала. Никога не съм копала кладенец. Правя го сега, в момента, и не трябва да забравям риска.
Имах нещо в джоба си, което ми тежеше. Когато го напипах, сърцето ми се сви. Изпих си кафето набързо. Ключът! Ключът беше у мен.
— Научих, че имало някаква жена в тоя град, която починала и завещала всичко на семинарията в Тарб. Знаете ли къде се намира къщата й?
Излязохме навън и жената ми я показа. Бе една от средновековните къщи около площадчето, а задната й част гледаше към долината и планинските върхове.
— Двама свещеници ходиха там преди около два месеца и…
Тя ме погледна, а на лицето й се изписа съмнение.
— И единият от тях приличаше на мъжа ти — довърши жената след дълга пауза.
— Бил е той самият — казах й аз на излизане, доволна, че позволих на детето в мен да стори тази лудория.