Читать «Край река Пиедра седнах и заплаках» онлайн - страница 40

Бог сякаш ме чу. Думите започнаха да излизат по-лесно и постепенно да губят значението на човешкия език. Срамът ми се стопи, изпълних се с доверие, а новият език течеше гладко. Въпреки че не разбирах нищо от това, което казвах, за душата ми то имаше някакъв скрит смисъл.

Самият факт, че имах достатъчно смелост да изговарям безсмислени думи, ме въодушевяваше. Бях свободна, не се налагаше да търся или да давам обяснения за постъпките си. Тази свобода ме издигаше до небето, където ме приемаше в обятията си една по-голяма, все-опрощаваща Любов.

„Като че ли вярата ми се възвръща“, мислех си, изненадана от чудесата, които любовта бе в състояние да извърши. Чувствах, че Светата Дева ме е взела в скута си и ме е покрила с наметалото си, за да ме стопли. Странните думи излизаха все по-бързо от устата ми.

Неусетно започнах да плача. Обзелата ме радост преизпълваше сърцето ми. Беше по-силна от страховете, от предишната ми дребнава самоувереност, от желанието ми да контролирам всяка секунда от живота си.

Знаех, че този плач също е дарба, защото в училището за монахини ми бяха казали, че светите хора плачат, когато изпаднат в екстаз. Отворих очи и потънах в съзерцание на тъмното небе, усещайки как сълзите ми се смесват с дъжда. Земята беше жива, водата, която падаше отгоре, възпроизвеждаше отново чудото на небесните висини. Ние бяхме част от това чудо.

— Колко е хубаво, че Бог може да бъде жена! — промълвих аз, докато другите пееха. — Ако е така, то именно неговата женска същност ни е научила да обичаме.

— Хайде да се наредим по осем души в кръг и да се помолим — каза свещеникът на испански, италиански и френски.

Отново се почувствах объркана, не разбирах какво става. Някой се приближи и сложи ръка на рамото ми. Друг стори същото от другата ми страна.

Така прегърнати, осем души застанахме в кръг. След това се наведохме напред и главите ни се докоснаха.

Бяхме образували нещо като палатка от човешки тела. Дъждът се бе поусилил, но никой не му обръщаше внимание. Положението, в което бяхме застанали, концентрираше топлината и енергията на всеки от нас.

— Нека Непорочното зачатие помогне на сина ми да открие своя път — чух гласа на мъжа, който ме бе прегърнал отдясно. — Искам да се помолим за сина ми.

— Амин — отвърнахме ние и казахме една молитва.

— Нека Непорочното зачатие ме осени и събуди у мен дарбата да лекувам — каза някаква жена от нашата „палатка“. — Нека да кажем още една молитва.

Казахме отново „Амин“ и се помолихме. Всеки отправяше някаква молба и останалите го подкрепяха с молитви. Учудвах се на себе си, защото се молех като дете и също като децата вярвах, че това, за което се моля, ще бъде изпълнено.

Групичката замлъкна за част от секундата. Разбрах, че е дошъл моят ред да помоля за нещо. При всяко друго обстоятелство по-скоро бих умряла от срам, отколкото да произнеса и една дума. Но тук имаше някакво Присъствие, което ми вдъхваше доверие.