Читать «Край река Пиедра седнах и заплаках» онлайн - страница 41

— Нека Непорочното зачатие ме научи да обичам като Нея — казах аз. — Нека тази любов ме възвиси, а също и мъжа, когото обичам. Да отправим една молитва за това!

Помолихме се заедно и отново изпитах усещането за свобода. Години наред бях водила борба със сърцето си, понеже се страхувах от мъката, от страданието, от това, че можех да бъда изоставена… Винаги съм знаела, че истинската любов е над всичко това и че е по-добре да умреш, отколкото да престанеш да обичаш.

Но мислех, че само другите имат нужната смелост. А сега, в този момент, открих, че и аз съм способна на това. Дори и да означава напускане, самота, мъка, любовта си струва всяко сентаво от цената.

„Не бива да мисля повече за тези неща, трябва да се съсредоточа върху ритуала!“ Свещеникът, който водеше групата, поиска да се разделим и да се помолим за болните. Хората се молеха, пееха и танцуваха под дъжда, славейки Бог и Дева Мария. От време на време всички заговаряха на странни езици и поклащаха ръцете си, вдигнати към небето.

— Някой от присъстващите има болна снаха. Нека знае, че е излекувана! — каза по едно време някаква жена.

Отново се чуха молитви и радостни песни, прекъсвани от гласа на същата тази жена.

— Някой от тази група е изгубил наскоро майка си. Нека вярата не го напуска, защото майка му се радва на небесната благодат.

По-късно той ми каза, че това е дарбата да пророкуваш и че някои хора предчувстват както отдалечени в пространството събития, така и неща, които предстои да се случат съвсем скоро.

Но дори и без да го знаех, аз вярвах в силата на гласа, който говореше за чудеса. Очаквах в даден момент той да спомене за любовта между двама души, които бяха тук. Надявах се тя да каже, че тази любов е благословена от всички ангели, светци, от Бога и от Богинята.

Не знам колко време продължи ритуалът. Хората пак заговориха на странни езици, пяха и танцуваха с вдигнати към небето ръце, молиха се за стоящия до тях, поискаха да станат чудеса, разказаха за случаи, в които се е проявила Божията благодат.

Накрая свещеникът, който ръководеше церемонията, каза:

— Нека се помолим, пеейки, за всички, които участват за пръв път в това харизматично обновление!

Явно не бях единствената. Това ме успокои. Всички изпяха една молитва. Този път само слушах и се молех Божията благодат да ме осени. Имах голяма нужда от нея.

— Хайде да приемем благословията — каза свещеникът.

Обърнахме се към осветената пещера на другия бряг на реката. Свещеникът отправи няколко молитви и ни благослови. После всички се целунахме, пожелахме си да е щастлив денят на Непорочното зачатие и всеки пое по своя път.

Той се приближи. Изглеждаше по-весел от друг път.

— Мокра си до кости!

— Ти също — отвърнах аз, като се засмях. Качихме се в колата и се върнахме в Сен Савен.

Толкова много бях жадувала за този миг, а когато той настъпи, вече не знаех какво да кажа! Не можех да говоря нито за къщата в планината с книгите и плочите, нито за ритуала, странните езици и молитвите в палатките.

Той живееше в два свята. Някъде във времето тези светове се сливаха в един и аз трябваше да открия как точно става това.