Читать «Край река Пиедра седнах и заплаках» онлайн - страница 38

— Ти ще останеш ли?

— Ще остана. Това е моят живот!

— Тогава и аз искам да участвам — отвърнах, въпреки че предпочитах да съм далеч оттук. — Щом това е твоят живот, искам да се науча да бъда част от него.

Групата продължаваше да пее. Затворих очи и се опитах да следя мелодията, въпреки че не говорех добре френски. Повтарях звуците, без да разбирам значението на думите. По този начин времето минаваше по-бързо.

Скоро всичко това щеше да свърши и тогава щяхме да се върнем в Сен Савен, само ние двамата.

Продължавах да пея механично. Постепенно осъзнах, че мелодията ме завладява: сякаш беше живо същество и ме хипнотизираше. Вече не усещах студа, не обръщах внимание на дъжда, забравих, че нямам други дрехи. Музиката ме караше да се чувствам добре, радваше духа ми, пренасяше ме във времето, когато Бог беше най-близо до мен и ми помагаше.

Бях се отдала изцяло на това усещане, когато музиката спря.

Отворих очи. Този път не беше пазачът, а някакъв монах, който се приближи до един от свещениците в групата. Поговориха тихо и монахът се отдалечи.

Свещеникът се обърна към нас и каза:

— Ще трябва да отидем да се молим на отсрещния бряг на реката.

Мълчаливо се отправихме към посоченото място. Минахме по моста пред пещерата и отидохме на другия бряг. Мястото беше още по-красиво: дървета, запустяло поле и реката, която сега се намираше между нас и пещерата. Оттук можехме да видим съвсем ясно осветената статуя и да отпуснем гласовете си без неудобното чувство, че пречим на другите да се молят.

Като че ли цялата група изпитваше подобно усещане, защото хората запяха по-силно и вдигнаха глави към висините, посрещайки с усмивка дъждовните капки, които се стичаха по лицата им. Някой вдигна ръце и в следващия миг всички сториха същото, като накланяха ръцете си ту на едната, ту на другата страна в зависимост от ритъма на мелодията.

Стараех се да се отпусна, като в същото време внимателно следях какво правят другите. До мен един свещеник пееше на испански и аз се опитвах да повтарям думите му. Призоваваше Светия Дух и Светата Дева да се явят и да излеят своята благословия и чудодейната си власт върху всеки от нас.

— Нека ни осени дарбата за езици — каза друг свещеник, като повтори думите си на испански, италиански и френски.

Не разбрах какво стана след това. Всеки един от тези хора започна да говори на език, който не приличаше на никой от по-често срещаните езици. Приличаше по-скоро на шум, отколкото на някаква реч, а думите сякаш идваха направо от душата, без да имат някакъв логически смисъл. Веднага си спомних за разговора ни в църквата, когато той заговори за Откровението и каза, че мъдростта се състои в това да се вслушаш в собствената си душа.

„Може би това е езикът на ангелите“, помислих си. Опитвах се да подражавам на останалите, но се чувствах смешна.

Всички бяха приковали очи в Светата Дева на другия бряг на реката и сякаш бяха изпаднали в транс. Потърсих го с поглед и видях, че е доста далеч от мен. Бе вдигнал ръце към небето и произнасяше бързо някакви думи, като че ли говореше с Нея. Усмихваше се, кимаше утвърдително, а от време на време на лицето му се изписваше изненада.