Читать «Край река Пиедра седнах и заплаках» онлайн - страница 35

— Шест милиона души идват тук през лятото — продължи той с въодушевление.

— На мен ми прилича по-скоро на град-призрак.

Минахме по някакъв мост и се озовахме пред огромна желязна врата с ангели от двете й страни. Едното крило беше отворено и ние влязохме.

— Довърши това, което започна да ми разказваш! — помолих го аз, въпреки че малко преди това бях решила да не настоявам. — Говори ми за лицето на Христос, което откриваш у хората.

Разбрах, че той няма да продължи разговора. Може би нито мястото, нито моментът бяха подходящи за това. Но след като веднъж го бе започнал, трябваше да го довърши.

Тръгнахме по един просторен булевард, а отстрани се виждаха заснежени полета. В дъното се открояваше силуетът на някаква катедрала.

— Довърши това, което започна да ми разказваш! — повторих аз.

— Знаеш останалото. Влязох в семинарията. През първата година помолих Бог да ми помогне да превърна любовта си към теб в любов към всички хора. На втората година почувствах, че Бог започва да ме чува. На третата година, въпреки че продължавах да тъгувам много по теб, се уверих, че тази любов постепенно се превръща в милосърдие, молитви и помощ за нуждаещите се.

— Защо тогава ме потърси отново? Защо пак запали у мен този огън? Защо ме научи на упражнението на Другия и ме накара да разбера колко еснафско е съществуването ми?

Думите ми бяха объркани, гласът ми трепереше. Виждах как с всяка изминала минута той се доближава до семинарията и се отдалечава от мен.

— Защо се върна? Защо ми разказваш тази история едва днес, когато виждаш, че отново започвам да те обичам?

Той не отговори веднага.

— Сигурно ще ти се стори глупаво.

— Няма да ми се стори глупаво. Вече не се страхувам, че ще изглеждам смешна. Ти ме научи на това.

— Преди два месеца моят игумен ме помоли да отида с него до дома на една жена, която бе починала и бе дарила цялото си имущество на нашата семинария. Тя живееше в Сен Савен и игуменът трябваше да направи пълен опис на всичките й вещи.

Катедралата в дъното се приближаваше все повече до нас. Интуицията ми подсказваше, че щом стигнем до нея, разговорът ще бъде прекъснат.

— Не спирай — казах аз. — Дължиш ми обяснение.

— Спомням си мига, когато влязох в къщата. Прозорците гледаха към Пиренеите и целият интериор бе огрян от слънчевата светлина, отразена в блясъка на снега. Започнах да правя опис на вещите, но скоро се отказах.

Открих, че тази жена е имала съвсем същия вкус като моя. Притежаваше плочи, които и аз бих си купил, с мелодии, които много би ми харесвало да слушам, гледайки пейзажа навън. По етажерките имаше много книги, някои от които бях чел, а останалите бих искал да прочета. Разгледах мебелите, картините, всички дребни предмети, разпръснати из къщата — сякаш самият аз ги бях избирал.

От този ден нататък не можех да спра да мисля за къщата. Всеки път, когато влизах в параклиса да се моля, си спомнях, че не съм се отказал напълно от светския живот. Представях си, че живея с теб в къща, подобна на тази, че слушаме същата музика, съзерцавайки снега в планината и огъня в камината. Представях си как децата ни тичат из къщата и играят по поляните около Сен Савен.