Читать «Край река Пиедра седнах и заплаках» онлайн - страница 37

Някъде по света една съвсем истинска къща чакаше да я открием някога. Къща, в която щях спокойно да чакам завръщането му. Къща, в която щях да чакам детето ни да си дойде от училище, да изпълни стаите с весел смях и да не остави нито един предмет на мястото, където е бил поставен.

Групата вървеше мълчаливо под дъжда. Най-сетне стигнахме до мястото, където се бе явила Дева Мария. Изглеждаше точно така, както си го бях представяла: пещерата, статуята на Света Богородица, а зад стъклена преграда — изворът с чудодейната вода. Някои поклонници се молеха, други бяха насядали, мълчаливи, със затворени очи. Пред пещерата течеше река и шумът на водата ме успокои. Отправих кратка молитва към Светата Дева — молех я да ми помогне, защото не исках сърцето ми пак да страда.

„Щом болката е неизбежна, нека да дойде по-скоро — мислех си. — Защото имам цял живот пред себе си и трябва да го изживея по възможно най-добрия начин. Ако той трябва да избира, то нека го стори веднага. Аз ще го чакам. Или ще го забравя.

Да чакаш боли. Да забравиш също боли. Но да не можеш да вземеш решение е най-тежкото страдание.“

Дълбоко в сърцето си почувствах, че тя е чула молбата ми.

Сряда, 8 декември 1993 г.

Когато часовникът на катедралата удари дванайсет в полунощ, групата около нас доста се бе увеличила. Бяха около стотина души, измежду които свещеници и монахини, застанали под дъжда в съзерцание на статуята.

— Здравей, Богородице на Непорочното зачатие! — каза някой до мен, след като отзвучаха ударите на часовника.

— Здравей! — отвърнаха всички, като изръкопляскаха. Един от пазачите веднага се приближи и помоли да не вдигаме шум, тъй като смущаваме другите поклонници.

— Дошли сме отдалеч — каза един мъж от групата ни.

— Те също са дошли отдалеч — отговори пазачът, сочейки към другите хора, които се молеха под дъжда. — Но се молят мълчаливо.

Вътре в себе си пожелах пазачът да разтури групата. Исках да остана насаме с него далеч оттук, да държа ръцете му и да му разкрия чувствата си. Трябваше да говорим за къщата, за плановете ни, за любовта… Трябваше да го успокоя, да дам външен израз на обичта си, да му кажа, че може да постигне мечтата си, защото ще бъда до него и ще му помагам.

Пазачът бързо се отдалечи и един от духовниците започна някаква молитва с тих глас. Когато стигнахме до Кредото, с което завършваше поредицата от молитви, всички притихнаха и затвориха очи.

— Какви са тези хора? — попитах аз.

— Харизматици — отвърна той.

Бях чувала тая дума, но не знаех какво означава. Той разбра и ми обясни:

— Това са хора, които приемат огъня на Светия Дух — огъня, който Исус е оставил и от който малцина са запалили свещите си. Тези хора са много близо до изконната истина за християнството в оная епоха, когато всички са умеели да вършат чудеса. Води ги Жената, Облечена в Слънце — посочи той с поглед Светата Дева.

Групата тихо запя, сякаш се подчиняваше на някаква невидима сила.

— Но ти трепериш от студ! Не е нужно да участваш — каза той.