Читать «Край река Пиедра седнах и заплаках» онлайн - страница 27

„Намирам се тук, в тази стая, далеч от всичко, с което съм свикнала — помислих си. — Разговарям за неща, от които никога не съм се интересувала, и спя в някакъв град, в който никога не съм идвала. Мога да се престоря — поне за няколко минути, — че съм различна.“

Започнах да си представям как бих искала да живея сега. Бих искала да съм весела, любопитна, щастлива. Да изживявам пълноценно всеки миг, жадно да пия от водата на живота. Отново да повярвам в мечтите си. Да се боря за това, което искам.

Да обичам един мъж, който ме обича.

Да, това е жената, която бих желала да бъда — тя се появи внезапно и се превърна в самата мен.

Почувствах, че душата ми е потопена в светлината на един Бог — или Богиня, — в когото вече не вярвах. Почувствах как в този миг Другата напусна тялото ми и седна в ъгъла на малката стая.

Наблюдавах жената, която бях до този момент: бях слабохарактерна, но не се и опитвах да изглеждам силна. Страхувах се от всичко, но си казвах, че това не е страх, а мъдрост, дошла с опознаването на действителността. Зазиждах прозорците, през които проникваше радостта на слънцето, за да не би старите ми мебели да избелеят.

Видях Другата, седнала в ъгъла на стаята — уязвима, изморена, разочарована. Тя контролираше и държеше в робство онова, което винаги би трябвало да бъде на свобода: своите чувства. Опитваше се да прецени бъдещата любов от позицията на отминалото страдание.

Но любовта винаги е нова. Няма значение дали обичаме веднъж, два пъти или десет пъти в живота си — винаги се оказваме в непозната ситуация. Любовта може да ни отведе в ада или в рая, но винаги ни води нанякъде. Трябва да я приемем, защото тя е храната на нашето съществуване. Ако откажем да го сторим, ще умрем от глад под отрупаните клони на дървото на живота, защото няма да сме посмели да протегнем ръка и да откъснем плодовете. Където и да се намираме, трябва да търсим любовта, дори това да означава часове, дни и седмици на разочарование и печал.

Защото в мига, в който тръгнем да търсим любовта, тя също тръгва към нас.

И ни спасява.

Когато Другата се отдалечи от мен, отново заговорих със сърцето си. То ми каза, че през отвора в стената на бента вече може да мине буйно течение, че ветровете духат във всички посоки, а то е щастливо, понеже отново го чувам.

Моето сърце ми каза, че съм влюбена. И аз заспах доволна, с усмивка на устните си.

Когато се събудих, прозорецът беше отворен и той гледаше планината. Постоях няколко минути така, без нищо да кажа, готова да се престоря, че спя, ако той извърне глава.

Сякаш отгатнал мислите ми, той се обърна, погледна ме в очите и каза:

— Добро утро!

— Добро утро! Затвори прозореца, много е студено!

Другата се появи, без да предупреди. Все още се опитвах да променя посоката на вятъра, да открия недостатъци, да откажа, да твърдя, че е невъзможно. Но знаех, че е прекалено късно.

— Трябва да се преоблека.

— Ще те чакам долу — каза той.

Станах, прогоних Другата от мислите си и пак отворих прозореца, за да влезе слънце. Слънцето, което бе потопило всичко — заснежената планина, покритата със сухи листа земя, реката, която се чуваше, без да се вижда.