Читать «Край река Пиедра седнах и заплаках» онлайн - страница 20

„Той сам съчини тази история. Може да е хубава, но не е истинска“, помислих си, докато продължавахме да търсим място за преспиване. В Сен Савен имаше не повече от трийсетина къщи и скоро щяхме да тръгнем за някой по-голям град, както бях предложила.

Колкото и да беше въодушевен, колкото и Другият да беше далеч от живота му, жителите на Сен Савен не знаеха, че мечтата му е да спи тук тази нощ, и нямаше как да му помогнат. Впрочем, докато той разказваше тази история, сякаш виждах самата себе си с моите страхове, несигурността и желанието да си затварям очите пред чудесното, защото утре то може да свърши и аз да страдам.

Боговете играят на зарове и не питат дали искаме да участваме в играта. Не ги е грижа дали сме изоставили мъж, дом, работа, кариера, мечти… Боговете не ги интересува, че в живота ни всяко нещо има своето място, а всяко желание може да бъде постигнато с труд и упорство. Боговете не се съобразяват с нашите планове и надежди; някъде във вселената те играят на зарове и случайно изборът пада върху нас. Оттук нататък, дали ще спечелим или ще изгубим, е въпрос на късмет.

Боговете играят на зарове и освобождават Любовта от нейната клетка. Тази сила може да съзижда, но може и да разрушава — всичко зависи от посоката на вятъра в мига, когато тя е излязла от затвора.

Засега тази сила духаше в неговата посока. Но ветровете са също толкова капризни, колкото и боговете, и аз започнах да усещам дълбоко в себе си лек полъх.

Съдбата обаче сякаш искаше да ми докаже, че историята на Другия е истинска и вселената винаги заговорничи на страната на мечтателите — в една къща намерихме стая с две легла. Първото нещо, което сторих, бе да се изкъпя, да изпера дрехите си и да облека новата блуза, която си бях купила. Почувствах се различна, по-сигурна в себе си.