Читать «Край река Пиедра седнах и заплаках» онлайн - страница 22

— Разсеяна си.

Да, умът ми блуждаеше. Бих искала да съм тук с някой, който да не вълнува сърцето ми и с когото да изживея този миг, без да ме е страх, че на другия ден ще го изгубя. Тогава времето щеше да тече по-бавно, щяхме да стоим тук мълчаливи — после щяхме да имаме цял живот пред себе си, за да разговаряме… И нямаше да ме тревожат сериозни неща, трудни решения, строги думи.

Мълчахме и това беше някаква поличба. За пръв път мълчахме — забелязах това едва когато той стана, за да донесе още една бутилка вино.

Мълчахме. Слушах шума от стъпките му, докато той се връщаше при кладенеца, където стояхме заедно повече от час, пиехме и гледахме мъглата.

За пръв път наистина мълчахме. Но това не беше неудобното мълчание в колата, когато пътувахме от Мадрид до Билбао. Не беше и мълчанието на изплашеното ми сърце, когато бях в параклиса близо до Сан Мартин де Унч.

Беше мълчание, което говореше. Мълчание, което ми казваше, че не е нужно да обясняваме един на друг каквото и да било.

Стъпките му стихнаха. Наблюдаваше ме — сигурно му харесваше това, което виждаше: жена, седнала на ръба на кладенеца в мъгливата нощ, осветявана от уличната лампа.

Средновековни къщи, църква от XI век и мълчание.

Почти бяхме преполовили втората бутилка вино, когато реших да проговоря.

— Тази сутрин започнах да мисля, че съм алкохоличка. Непрекъснато пия. През тези три дни пих повече, отколкото през цялата година.

Той ме погали по главата, без да каже нито дума. Почувствах докосването му, но не направих нищо, не го отблъснах.

— Разкажи ми живота си — помолих го аз.

— В него няма нищо тайнствено. Следвам своя път, като правя всичко възможно, за да го извървя достойно.

— Какъв е твоят път?

— Пътят на човек, търсещ любовта.

Спря за миг, като въртеше в ръцете си почти празната бутилка.

— А пътят на любовта е труден — продължи той.

— Защото е осеян с неща, които или ни издигат до небето, или ни хвърлят в ада — намесих се аз, без да съм сигурна, че има предвид мен.

Той нищо не каза. Може би отново се бе потопил в океана на мълчанието. Виното обаче бе развързало езика ми и изпитвах необходимост да говоря.

— Ти спомена, че нещо в този град е променило посоката на живота ти.

— Мисля, че е така. Но все още не съм сигурен и точно заради това исках да те доведа тук.

— Това някакъв тест ли е?

— Не. Това е себеотдаване. За да ми помогне тя да взема най-доброто решение.

— Коя е тя?

— Светата Дева.

Светата Дева! Трябваше да се досетя. Изненадах се, че толкова години на пътешествия, открития и нови хоризонти не са го освободили от католицизма на детството. Поне в това отношение приятелите ни, както и аз, доста се бяхме променили — бяхме се отърсили от тежестта на вината и греха.

— Учудващо е, че след всичко, което си преживял, си запазил вярата си.

— Не съм я запазил. Бях я изгубил, но я намерих отново.

— Нима вярваш в Деви? В невъзможни и измислени неща? Не си ли имал нормален полов живот?