Читать «Край река Пиедра седнах и заплаках» онлайн - страница 18

— Просто така.

Но не беше без причина. Знаех, че песента, която той пееше, също е капан. Накара ме да запомня текста й, а трябваше да помня толкова много материал за изпита! Би могъл да изпее някоя по-популярна мелодия, която вече съм слушала хиляди пъти, но той предпочете тази, която никога не бях чувала.

Това бе капан. За да може по-късно, когато чуя песента по радиото или на касета, да си спомням за него, за Билбао, за този момент от живота ми, когато есента се превърна в пролет. Да си спомням за вълнението, за приключението и за детето, което се прероди в мен Бог знае как.

Той е обмислил всичко това. Умен е, опитен е и знае как да спечели жената, която желае.

„Започвам да се обърквам“, казах си аз. Реших, че съм алкохоличка, понеже пих два дни поред. Реших, че той знае всякакви хитрости. Реших, че посредством нежността си ме подчинява и властва над мен.

„Учудвам се на битката, която водиш със собственото си сърце“, каза той в ресторанта.

Заблуждаваше се. Наистина се борих и победих сърцето си, но това беше много отдавна. Няма да се влюбя в невъзможното.

Знам докъде се простират възможностите ми, а също и колко мога да издържам на страдания.

— Кажи нещо! — помолих аз, докато се връщахме с колата.

— Какво?

— Каквото и да е. Говори ми!

Той започна да ми разказва за явяването на Светата Дева във Фатима в Португалия. Не знам как се сети точно за това, но историята на тримата пастири, които разговаряли с Нея, успя да ме поразсее.

Постепенно сърцето ми се успокои. Да, познавам възможностите си и мога да се владея.

Пристигнахме вечерта. Мъглата беше толкова гъста, че едва виждахме къде се намираме. Различих очертанията на малък площад, улична лампа, чиято жълта светлина слабо осветяваше няколко средновековни къщи, и кладенец.

— Мъглата! — каза той развълнувано. Не разбрах.

— Намираме се в Сен Савен — добави той.

Името нищо не ми говореше, но бяхме във Франция и това предизвикваше у мен приятна възбуда.

— Защо трябваше да дойдем точно тук? — попитах аз.

— Заради къщата, която искам да ти продам — засмя се той. — Освен това обещах, че ще се върна тук в деня на Непорочното зачатие.

— Тук?

— Тук наблизо.

Той спря колата. Когато слязохме, ме хвана за ръка и тръгнахме в мъглата.

— Това място влезе в живота ми съвсем неочаквано — каза той.

„Ти също“, помислих си.

— Именно тук преди време бях решил, че съм изгубил пътя. А не беше така: в действителност отново го бях намерил.

— Говориш много загадъчно — казах аз.

— Тук открих колко много ми липсваш.

Отново погледнах наоколо. Все още не можех да разбера.

— Какво общо има това с твоя път?

— Хайде да потърсим къде да преспим, защото двата единствени хотела в градчето са отворени само през лятото. После ще вечеряме в някой хубав ресторант — без напрежение, без страх от полицията, без да е нужно да се втурваме тичешком към колата. А когато виното развърже езиците ни, дълго ще разговаряме.

Засмяхме се и двамата. Чувствах се по-спокойна. По време на пътуването си дадох сметка за глупостите, които си бях въобразила. Докато пресичахме планинската верига, която разделя Франция от Испания, помолих Бог да освободи душата ми от напрежението и страха.