Читать «Край река Пиедра седнах и заплаках» онлайн - страница 16

Останах вътре съвсем за малко, колкото да покажа, че ми харесва. Сърцето ми биеше толкова силно, че се страхувах да не би той да го чуе.

— Можем да тръгваме — казах аз, след като мина малко време, достатъчно за една молитва.

— Не се страхувай, Пилар! Ти изобщо не умееш да играеш театър!

Не исках проблемът със стареца да създаде проблеми и с него. Трябваше да се успокоя.

— Не знам какво значи да играеш театър.

— Някои хора постоянно са скарани с някого, със самите себе си, с живота. И тогава те започват да измислят някаква пиеса, която съществува само в главите им, и да пишат сценария според собствената си неудовлетвореност.

— Познавам доста такива хора. Знам за какво говориш.

— Най-лошото обаче е това, че те не могат да изиграят тази пиеса сами — продължаваше той. — И тогава започват да „канят“ други актьори. Точно това направи този тип навън. Искал е да си отмъсти за нещо и за тази цел е избрал нас. Ако се бяхме подчинили на неговата забрана, сега щяхме да се чувстваме победени и да съжаляваме, че сме приели да бъдем част от жалкия му живот и от неудовлетвореността му. Агресивността на този господин бе съвсем очевидна и не беше трудно да избегнем пиесата му. Но има хора, които, за да ни „поканят“ да участваме, се държат като жертви, оплакват се от несправедливостите на живота, искат да се съгласяваме с тях, да им даваме съвети, да участваме в тяхната пиеса.

Погледна ме в очите и каза:

— Внимавай! Когато човек влезе в тая игра, винаги губи.

Прав беше. Въпреки това се чувствах притеснена вътре в параклиса.

— Помолих се. Направих това, което исках. Вече можем да тръгваме.

Излязохме. Контрастът между полумрака в параклиса и силното слънце навън за миг ме заслепи. Щом очите ми привикнаха към светлината, забелязах, че стареца го нямаше.

— Хайде да обядваме — каза той и потеглихме към града.

Изпих две чаши вино на обяд. Никога през живота си не бях пила толкова. Щях да стана алкохоличка!

„Преувеличавам.“

Той разговаряше със сервитьора. В околностите имало много римски останки. Опитвах се да следя разговора, но не можех да прикрия лошото си настроение.

Принцесата пак се превърна в жаба. Нима това имаше някакво значение? Не бе нужно да доказвам никому нищо, след като не търсех нито мъж, нито любов.

„Знаех си! Знаех си, че той ще извади моя свят от равновесие. Разумът ми ме предупреди, но сърцето отказа да следва съвета му“, мислех си аз.

Платих висока цена за това, което бях постигнала. Наложи се да се откажа от толкова неща, които желаех, да не тръгна по никой от многото пътища, които се появяваха пред мен. Пожертвах мечтите си в името на една още по-голяма мечта — душевното спокойствие. Не исках да се откажа от това спокойствие.

— Напрегната си — каза той, прекъсвайки разговора със сервитьора.