Читать «Край река Пиедра седнах и заплаках» онлайн - страница 17
Паулу Коелю
— Да, напрегната съм. Мисля, че старецът е отишъл да извика полиция. Мисля, че градът е малък и те знаят къде се намираме в момента. Мисля, че упорството ти да обядваме тук може да провали почивните ни дни.
Той въртеше в ръцете си чашата с минерална вода. Сигурно се досещаше, че не това е истинската причина, че всъщност ме е срам. Защо постъпваме така с живота си? Защо забелязваме прашинката в окото, а не виждаме планините, полята, маслиновите гори?
— Чуй ме: нищо подобно няма да се случи — каза той. -Старецът се е прибрал вкъщи и вече дори не си спомня за случилото се. Повярвай ми!
„Не се чувствам напрегната заради това, глупчо“, помислих си.
— Вслушай се по-добре в сърцето си! — продължи той.
— Точно това правя: вслушвам се — отвърнах аз. — Затова предпочитам да изляза. Не ми е приятно тук.
— Не пий повече през деня! Това с нищо няма да ти помогне.
До този момент се владеех, но сега изпитах нужда да му кажа всичко, което мислех.
— Ти смяташ, че знаеш всичко, че разбираш от вълшебни мигове, от децата в нас… Не мога да разбера защо тогава си тук с мен!
Той се засмя и каза:
— Чудя ти се. Чудя се на битката, която водиш срещу собственото си сърце.
— Каква битка?
— Няма значение.
Все пак разбрах какво иска да каже.
— Не се заблуждавай — отвърнах аз. — Ако искаш, можем да поговорим по тоя въпрос. Лъжеш се по отношение на чувствата ми.
Той спря да си играе с чашата и ме погледна право в очите.
— Не се заблуждавам. Знам, че не ме обичаш. Това съвсем ме обърка.
— Но аз ще се боря за любовта ти — продължи той. — Има неща в живота, заради които си струва да се бориш докрай.
Не знаех какво да отговоря.
— Ти си едно от тези неща.
Отместих погледа си и се престорих, че разглеждам украсата на ресторанта. Преди малко се чувствах като жаба, а ето че отново станах принцеса.
„Иска ми се да вярвам на думите ти — мислех си, докато гледах някаква картина с рибари и лодки. — Това няма да промени нищо, но поне ще престана да се чувствам толкова малодушна и непохватна.“
— Извинявай за избухването — казах аз.
Той се усмихна, повика сервитьора и плати сметката.
На връщане бях още по-замаяна. Може би заради слънцето — но не, сега е есен, а есенното слънце никак не е жарко. Може би заради стареца, но старецът изчезна от живота ми още преди няколко часа.
Може би заради всичко това, което бе ново за мен. Новата обувка убива. С живота е същото: заварва ни неподготвени и ни кара да поемем пътя към неизвестното — тогава, когато не искаме, когато не изпитваме необходимост да го направим.
Опитах се да се съсредоточа върху пейзажа, но вече нямах желание да гледам маслиновите полета, градчето на хълма, параклиса със стареца пред него. Всичко това ми беше чуждо.
Спомних си за вчерашното напиване и за песента, която той пееше:
Защо Буенос Айрес, след като бяхме в Билбао? Каква е тази улица Ареналес? За какво намекваше той?
— Каква е тази песен, която си тананикаше вчера? -попитах аз.
— „Балада за един луд“. Защо ме питаш едва днес?
