Читать «Край река Пиедра седнах и заплаках» онлайн - страница 14

Понеделник, 6 декември 1993 г.

Любовта е пълна с капани. Когато поиска да се прояви, показва само светлата си страна и не ни позволява да видим сенките, които хвърля светлината.

— Виж колко е красив този край — каза той. — Хайде да легнем на земята и да чуем как тупти сърцето на планетата.

— Не сега — отвърнах аз. — Не бива да изцапам единственото сако, с което съм тръгнала.

Изкачвахме се по хълмове, засети с маслинови гори. След вчерашния дъжд в Билбао тазсутрешното слънце сякаш бе сън. Нямах слънчеви очила — нищо не бях взела със себе си, защото мислех, че още същия ден ще се върна в Сарагоса. Наложи се да спя с една риза, която той ми даде, а близо до хотела си купих блуза, за да мога да изпера тази, която носех.

— Сигурно ти е омръзнало да ме гледаш с едни и същи дрехи — пошегувах се аз, за да опитам да се върна към действителността, говорейки за банални неща.

— Щастлив съм, че си тук.

Откакто ми бе върнал медальона, не спомена повече за любов. Беше в хубаво настроение, като че ли отново бе станал на осемнайсет години. Вървеше до мен, потопен в светлината на утрото.

— Защо трябва да ходиш там? — попитах го аз, като посочих Пиренеите на хоризонта.

— Зад тази планина е Франция — отвърна той усмихнат.

— Учила съм география. Искам само да знам защо трябва да ходим там.

Той замълча за миг, като продължаваше да се усмихва.

— За да видиш една къща. Може да ти хареса.

— Ако мислиш да се правиш на брокер на недвижими имоти, по-добре се откажи! Нямам пари.

Беше ми все едно дали ще отида до някое градче в Навара или до Франция. Единственото, което исках, беше да не съм в Сарагоса през почивните дни.

„Виждаш ли? — чух да казва разумът на сърцето ми. -Доволна си, че прие поканата. Променила си се, без да забележиш.“

Не, изобщо не се бях променила. Само се разтоварих малко.

— Погледни камъните по земята.

Бяха обли и гладки. Приличаха на морски камъчета. Но морето никога не е стигало дотук, до полетата на Навара!

— Изгладили са ги нозете на работниците, на поклонниците, на авантюристите — каза той. — Камъните са се променяли, пътниците също.

— От пътуванията ли си научил всичко, което знаеш?

— Не. От чудесата на Откровението.

Не разбрах, но и не опитах да се задълбоча. Бях се потопила в слънцето, в полето, в планината на хоризонта.

— Къде отиваме сега? — поисках да узная.

— Никъде. Радваме се на утрото, на слънцето, на красивия пейзаж. Чака ни дълго пътуване с кола.

Той се поколеба за миг, преди да попита:

— Пазиш ли още медальона?

— Пазя го — отвърнах аз, като ускорих крачка. Не исках той да засяга тази тема — би могъл да развали радостта ми и усещането за свобода, което пораждаше у мен утрото.

На хоризонта се появи някакво селище. Приличаше на средновековен град — намираше се на върха на един хълм. Отдалеч се виждаха камбанарията на църквата и руините на някакъв замък.

— Хайде да отидем дотам! — помолих аз.

Той се поколеба, но накрая прие. Край пътя се издигаше параклис и аз поисках да вляза вътре. Вече не си спомнях молитвите, но тишината на църквите винаги ми е действала успокояващо.