Читать «Край река Пиедра седнах и заплаках» онлайн - страница 12
Паулу Коелю
— Ако искаш да дойда с теб, ще трябва да ме изслушаш — казах аз.
— Не искам да говорим тук. В момента се забавляваме.
— Ти напусна много рано Сория. За теб аз съм само една връзка с родното ти място. Помагала съм ти да се чувстваш близо до корените си и това ти е давало сили да вървиш напред.
„Но друго няма. Не може да става и дума за любов.“
Той ме погледна, ала нищо не каза. Някой го извика, за да чуе мнението му, и аз не успях да продължа.
„Поне му казах съвсем ясно какво мисля“, рекох си. Подобна любов може да съществува само в приказките.
Защото в реалния живот истинската любов трябва да е възможна. Дори и да не ни отвърнат веднага с взаимност, любовта може да оцелее само ако живеем с надеждата — колкото и малка да е тя, — че ще завоюваме любимия човек.
Останалото са фантазии.
Той ме погледна от другия край на масата, сякаш бе отгатнал мислите ми, и вдигна тост с думите:
— За любовта!
И той беше малко опиянен. Реших да се възползвам от случая.
— За мъдрите, които са в състояние да проумеят, че някои влюбвалия са само детинщини — казах аз.
— Мъдрият е мъдър само защото обича. А глупавият е глупав, защото мисли, че може да разбере какво е любовта — отвърна той.
Останалата част от компанията чу тези думи и още в следващия миг започна разгорещен спор за любовта. Всички имаха предварително изградено собствено мнение и го защитаваха със зъби и нокти. Бяха необходими доста бутилки вино, докато се успокоят. Накрая някой каза, че е късно и собственикът на ресторанта иска да затваря.
— Чакат ни пет почивни дни! — извика някой от съседната маса. — И ако собственикът иска да затвори ресторанта, то е само защото вие говорите за сериозни неща!
Всички от нашата компания, с изключение на него, се засмяха.
— Къде тогава можем да говорим за сериозни неща? -попита той пияния от съседната маса.
— В църквата! — извика пияният. И тоя път целият ресторант избухна в смях.
Той стана. Помислих, че ще отиде да се бие, защото се бяхме върнали в юношеството, когато сбиванията бяха част от вечерта, заедно с целувките, с ласките на непозволени места, със силната музика и високите скорости.
Но той само ме хвана за ръка и тръгна с мен към изхода.
— По-добре да си ходим. Стана късно.
Валеше в Билбао, валеше по целия свят. Който обича, трябва да умее да изгубва и да намира себе си. Той успяваше да уравновесява добре тези две страни. Беше весел и пееше, докато се прибирахме в хотела.
Наистина лудите са измислили любовта.
Въпреки че главата ми бе замаяна от виното и от ярките цветове, постепенно си възвръщах равновесието. Ако исках да пътувам тези дни, не трябваше да изпускам положението от контрол.
Нямаше да ми е трудно, тъй като не бях влюбена. Който е в състояние да обуздае сърцето си, той може да завладее света.
„С поема и тромбон до сърцето ти ще стигна“, се пееше в песента.
„Бих искала да не контролирам сърцето си“, мислех си. Ако можех да го дам някому, дори и само за един уикенд, дъждът, който мокреше лицето ми, щеше да има друг вкус. Ако беше толкова лесно да се обича, щяхме да вървим прегърнати, а текстът на песента щеше да разказва нашата история. Ако след празниците не ме чакаше Сарагоса, щях да поискам никога да не изтрезнявам от виното… Нищо нямаше да ме възпре да го целувам, да го галя, да говоря и да чувам неща, които влюбените си казват!
