Читать «Край река Пиедра седнах и заплаках» онлайн - страница 10

— Успях да го намеря. Но когато се върнах на площада, вече нямах смелостта да ти кажа това, което бях репетирал — продължи той. — Тогава си обещах, че ще ти върна медальона едва тогава, когато съм в състояние да довърша изречението, започнато преди двайсет години. Дълго се опитвах да го забравя, но то все още е в мен. Не мога да живея повече с него.

Той остави чашата с кафето, запали цигара и дълго гледа тавана. После обърна глава към мен и каза:

— Изречението е съвсем кратко: Обичам те.

* * *

Понякога ни обзема чувство на тъга, което не сме в състояние да преодолеем, говореше той. Разбираме, че вълшебният миг от деня е отминал, а ние нищо не сме направили. И тогава магията и изкуството на живота остават скрити за нас.

Трябва да се вслушваме в детето, което някога сме били и което продължава да живее в нас. Това дете знае кои са вълшебните мигове. Можем да сподавим плача му, но не и да го накараме да замлъкне.

Детето, което някога сме били, все още е в нас. Блажени са дечицата, защото тяхно е царството небесно. Ако не се преродим, ако не започнем да гледаме на живота с невинността и ентусиазма на детството, няма никакъв смисъл да живеем.

Съществуват много начини за самоубийство. Не само тези, които се опитват да умъртвят тялото си, престъпват Божия закон. Престъпват го и онези, които се опитват да убият душата си, ако и тяхното престъпление да остава скрито за човешките очи.

Затова нека да се вслушаме в детето вътре в нас. Нека не се срамуваме заради него. Нека не допускаме то да се страхува, защото е само и почти никога не го чуваме.

Нека му позволим да поеме поне за кратко юздите на нашето съществуване. Това дете знае, че всеки следващ ден е различен от предишния.

Нека направим така, че то отново да се почувства обичано, и да изпълним желанията му, дори и ако се наложи да постъпваме не така, както сме свикнали, дори и ако на другите това им се стори глупаво.

Спомнете си, че за Бога човешката мъдрост е лудост. Ако се вслушаме в детето, което носим в душата си, очите ни отново ще заблестят. Ако не загубим връзката с това дете, няма да загубим и връзката с живота.

Цветовете около мен станаха по-ярки; почувствах, че говоря по-високо и че поставям по-шумно чашата си на масата.

Бяхме с една група от десетина души, с които веднага след беседата отидохме да вечеряме. Всички говореха едновременно, а аз се усмихвах. Усмихвах се, защото тази вечер бе по-различна от всички други. Първата вечер от много години насам, която не бях планирала!

Беше ми толкова весело!

Когато реших да отида в Мадрид, бях в състояние да контролирам действията и чувствата си. Изведнъж всичко се бе променило. Бях тук, в един съвсем непознат град, въпреки че се намирах на по-малко от три часа път от родното си място. Бях седнала на тази маса и познавах само един човек, а всички останали говореха с мен, сякаш ме познаваха много отдавна. Учудвах се на самата себе си, защото разговарях, пиех и се забавлявах като тях.

Бях тук, защото изведнъж животът ме бе върнал на Живота. Не изпитвах ни вина, ни страх, ни срам. Все повече се приближавах до него и като го слушах как говори, започнах да се убеждавам, че той е прав: има моменти, в които трябва да поемем риск, да направим безумно смела крачка.