Читать «Край река Пиедра седнах и заплаках» онлайн - страница 11

„Залягам по цели дни над книгите и полагам свръхчовешки усилия, за да осигуря собственото си заробване — мислех си. — Защо се стремя толкова към тази работа? С какво ще ме обогати тя като човек, като жена?“ С нищо. Не съм се родила, за да прекарам останалата част от живота си зад една маса, помагайки на съдиите да приключват делата си.

„Не бива да разсъждавам по тоя начин за живота си. Трябва да се върна към ежедневието си още тази седмица.“

Може би виното ме караше да мисля така. В края на краищата, който не работи, не трябва да яде.

„Това е само сън. Ще свърши.“

Колко ли дълго бих могла да продължа да сънувам? За пръв път се замислих дали през следващите дни да не отида с него в планината. В края на краищата идваха празници, които щяха да продължат почти цяла седмица

— Коя сте вие? — попита ме една красива жена, която седеше на нашата маса.

— Негова приятелка от детинство — отговорих аз

— Той правеше ли подобни неща като дете? — продължи тя.

— Какви неща?

Разговорът на масата като че ли постепенно замря

— Вие знаете какви — настоя жената. — Чудеса.

— Той още от дете умееше да говори много хубаво -отвърнах, без да разбирам какво точно искаше да каже

Всички се засмяха, включително и той, а аз така и не узнах причината за този смях. Но виното ме караше да се чувствам освободена, а и не беше нужно да разбирам всичко, което ставаше около мен.

Спрях да разсъждавам и се включих в разговора но само след миг забравих какво бях казала. Замислих се отново за почивните дни.

Чувствах се добре тук, запознах се с нови хора. Сериозните разговори бяха изпъстрени с шеговити забележки и имах усещането, че участвам в това, което става по света. Поне тази вечер бях престанала да бъда жената, чиято връзка с живота се осъществява единствено чрез телевизията и вестниците.

Колко много неща ще имам за разказване, като се върна в Сарагоса! А ако приемех поканата за празниците, бих могла да живея цяла година с новите спомени.

„Той имаше право да не обръща внимание на това което говорех за Сория“, разсъждавах аз. И ми стана мъчно за мен самата: от години в чекмеджето на паметта ми стояха все същите истории.

— Пийнете още малко — обърна се към мен някакъв белокос мъж, като пълнеше чашата ми.

Пих. Замислих се за това колко малко интересни неща ще мога да разкажа на децата и внуците си.

— Разчитам на твоята компания — каза той тихо, за да не го чуят другите. — Нали ще отидем до Франция?

Виното ми даваше свободата да говоря това, което мисля.

— Само ако ми обясниш нещо — отвърнах аз.

— Какво?

— Това, за което спомена в кафето преди беседата…

— За медальона?

— Не — отговорих аз, като го гледах право в очите и правех всичко възможно да изглеждам трезвена. — Другото, за което ти спомена.

— По-късно ще говорим — каза той и смени темата.

Обяснение в любов. Не ни бе останало време да разговаряме, но поне бих могла да го убедя, че се заблуждава.