Читать «Край река Пиедра седнах и заплаках» онлайн - страница 9

Но вече бяхме възрастни, с чувство за отговорност. Детинските неща остават в детството.

Отново се взрях в очите му. Не исках или не можех да повярвам.

— Това е последната беседа, която трябва да изнеса, после идват празниците на Непорочното зачатие. Трябва да отида в планината — продължи той. — Трябва да ти покажа нещо.

Имах пред себе си човек, който беше блестящ оратор и говореше за вълшебни мигове, но в момента постъпваше по най-погрешния начин. Бе прекалено нетърпелив, в същото време бе несигурен, правеше неясни предложения… Трудно ми бе да го възприема в тази светлина.

Отворих вратата, излязох и се облегнах на колата. Загледах се в безлюдния булевард. Запалих цигара и се опитах да не мисля. Можех да се престоря, че не съм разбрала, можех да се опитам да убедя самата себе си, че това е най-обикновено предложение, което прави приятел на приятелка от детинство. Може би той твърде много бе пътувал и бе започнал да обърква нещата.

А може би и аз си въобразявах разни неща.

Излезе бързо от колата и седна до мен.

— Бих искал да останеш за беседата тази вечер — каза той отново. — Но ако не можеш, няма да ти се сърдя.

Светът се завъртя на триста и шейсет градуса и отново се върна на мястото си. Така значи! Изобщо не било това, което си мислех — той не настояваше повече, бе склонен да ме остави да си тръгна. Влюбените мъже не се държат по този начин.

Почувствах се като глупачка, но в същото време изпитах облекчение. Да, разбира се, че можех да остана поне още един ден. Щяхме да вечеряме заедно, да се понапием малко — нещо, което никога не бяхме правили като деца. Предоставяше ми се възможност да забравя небивалиците, които си бях въобразила преди няколко минути, а също и да разчупя леда, който ни бе сковал още от Мадрид.

Един ден нищо нямаше да промени. Поне щях да имам какво да разкажа на приятелките си.

— Отделни легла — казах аз с шеговит тон. — И ти ще платиш вечерята, защото все още съм студентка и нямам пари.

Оставихме куфарите в хотелската стая и излязохме, за да отидем до мястото на беседата. Пристигнахме рано и седнахме в едно кафе.

— Искам да ти дам нещо — каза той и ми подаде малка червена торбичка.

Веднага я отворих. Вътре намерих стар, ръждясал медальон със Света Богородица Благодатната от едната страна и Светото Исусово сърце от другата.

— Беше твой — каза той, след като видя учудената ми физиономия.

Сърцето ми отново се разтуптя тревожно.

— Веднъж бяхме седнали с теб на площада с големия дъб. Беше есен както сега, а ние сигурно сме били на десет години. Исках да ти кажа нещо, което бях репетирал седмици наред. Но щом започнах, ти ми каза, че си загубила медальона си в параклиса на Свети Сатурий, и ме помоли да отида да го потърся.

Помнех. О, Господи, разбира се, че помнех!