Читать «Дневникът на един маг» онлайн - страница 96

Преоблякохме се и набързо се сбогувахме. Танците май бяха продължили доста, защото започваше да просветлява. Безкрайна самота обзе душата ми.

Изпитах завист към австралиеца, защото той бе получил меча си и бе стигнал до края на търсенето. Аз бях сам, нямаше кой да ме води оттук насетне, тъй като Традицията — в една далечна латиноамериканска страна — ме бе отпратила, без да ми покаже обратния път. И аз трябваше да извървя Необикновения път на Сантяго, чийто край вече се виждаше, без да зная тайната на моя меч или начина, по който да стигна до него.

Камбаната продължаваше да бие. Когато рано призори излязох от замъка, забелязах, че е камбаната на близката църква, която приканваше вярващите към първата за деня литургия. Градът се пробуждаше за работа, за любовни страдания, за далечни мечти и неуредени сметки. Но нито камбаната, нито градът знаеха, че онази нощ отново бе извършен древен ритуал и че онова, което смятат за мъртво от векове, продължава да се претворява и да разкрива огромната си мощ.

Себрейро

— Ти поклонник ли си? — попита момиченцето, единственото живо същество в онзи зноен следобед във Виляфранка дел Биерсо.

Аз го погледнах, но не казах нищо. То беше на седем-осем години, зле облечено. Беше дотичало при извора, където седнах да си почина малко.

Сега едничката ми грижа беше да стигна бързо до Сантяго де Компостела и да приключа веднъж завинаги с тая смахната авантюра. Не можех да забравя тъжния глас на Петрус при вагоните на влака, не можех да забравя и отчуждения му поглед, когато се бях взрял в него по време на ритуала на Традицията. Сякаш всички усилия, които бе положил да ми помогне, не бяха довели до никакъв резултат. Когато повикаха австралиеца при олтара, Петрус сигурно бе пожелал да повикат и мен. Мечът ми спокойно можеше да е скрит в онзи замък, изпълнен с легенди и древна мъдрост. Мястото идеално отговаряше на всички заключения, до които бях достигнал — пусто свещено място, посещавано единствено от поклонници, зачитащи реликвите на Ордена на тамплиерите.

Но само австралиецът бе повикан при олтара. И Петрус навярно се бе почувствал унизен в очите на другите, защото като водач не бе успял да ме отведе при меча.

Освен това ритуалът на Традицията отново бе пробудил у мен малко от очарованието, което изпитвах към окултното. Вече се бях постарал да го позабравя, докато вървях по Необикновения път на Сантяго, „Пътя на обикновените хора“. Призоваването, почти пълният контрол над материалния свят, контактът с други светове, всичко това ми беше далеч по-интересно от практиките на РАМ. Може практиките на РАМ да имаха по-обективно приложение в живота ми. Несъмнено много се бях променил, откакто тръгнахме по Пътя на Сантяго. С помощта на Петрус бях открил, че с придобитите знания мога да минавам през водопади, да побеждавам врагове и да разговарям с Пратеника за разни практични и реални неща. Бях познал лицето на смъртта си и Синята сфера на Всепоглъщащата любов, която обзема цялата планета. Бях готов да поведа Справедливата битка и да превърна живота си в низ от победи. Но дори и така една скрита част от мен все още изпитваше носталгия по магически кръгове, трансцендентни формули и по тамяна на свещеното мастило. Онова, което Петрус наричаше „отдаване на почит към древните мъдреци“, за мен се оказа силна и изпълнена с копнеж връзка със старите позабравени уроци. Възможността повече никога да нямам достъп до този свят ми отнемаше стимула да продължа.