Читать «Дневникът на един маг» онлайн - страница 98

Петрус все повтаряше, че много обичам да си измислям разни неща. Но може би той грешеше.

Докато вървях с момичето, си припомнях историята за Портата на прошката. Беше нещо като „сделка“ между Църквата и болните поклонници, тъй като нататък Пътят ставаше стръмен и все планински. Тогава, през XII век, един папа казал, че който няма сили да продължи нататък, може просто да прекоси Портата на прошката и ще получи същите индулгенции като поклонниците, стигнали до края на Пътя. С магическия пропуск папата решил проблема с планините и стимулирал поклоненията.

Изкачихме се от същото място, през което бях минал преди. Криволичещи, хлъзгави, стръмни пътеки. Момичето вървеше напред и толкова бързаше, че ми се налагаше да я моля да позабави темпото. Тя го правеше за кратко, но бързо губеше представа за скоростта и отново се втурваше напред. Половин час по-късно, след множество оплаквания от моя страна, най-накрая стигнахме до Портата на прошката.

— Ключът от църквата е у мен — каза то. — Ще ида да отворя портата, за да можете да минете през нея.

Момичето влезе през главния вход, а аз останах да чакам отвън. Църквата беше малка, а портата гледаше на север. Рамката й бе цялата украсена с миди и сцени от живота на свети Яков. Тъкмо когато чух превъртането на ключа в ключалката, отнякъде ненадейно се появи огромна немска овчарка и застана между мен и портата.

Тялото ми веднага се приготви за схватка. „Отново — помислих си. — Тая история май никога няма да приключи. Все изпитания, битки и унижения. И ни помен от меча.“

Точно в този момент Портата на прошката се отвори и се появи момичето. Като видя, че кучето ме гледа, а и аз съм се втренчил в него, каза няколко ласкави думи и животното веднага се укроти. То се отправи към дъното на църквата, помахвайки опашка.

Може би Петрус имаше право. Аз обичах да си измислям разни неща. Една обикновена немска овчарка се бе превърнала в свръхестествена заплаха. Това беше лош знак — знак за умора и провал.

Но все още имаше надежда. Момичето ми даде знак да вляза. С трепет минах през Портата на прошката и получих същите индулгенции като поклонниците в Сантяго.

Очите ми обходиха празния храм. В него почти нямаше изображения. Търсех единственото, което ме интересуваше.

— Ето ги капителите с формата на мида, символ на Пътя. — подхвана момичето, изпълнявайки ролята си на екскурзовод. — Това е Санта Агеда от…

Разбрах, че напразно се бях върнал до тази църква.

— А онова е Сантяго, убиецът на маври. Размахва меча си, а маврите са под коня му. Статуята е от…

Да, мечът на Сантяго беше там, но не беше моят. Подадох на момичето още няколко песети, но то не ги прие. Почти се обиди, помоли ме да изляза и приключи с обясненията за църквата.

Отново се спуснах по планинския склон и продължих към Компостела. Докато за втори път прекосявах Виляфранка дел Биерсо, се появи друг човек, който каза, че името му е Анхел, и ме попита дали искам да видя църквата „Свети Йосиф Дърводелеца“. Въпреки магията на името току-що бях претърпял разочарование и вече бях сигурен, че Петрус е истински познавач на човешката душа. Винаги сме склонни да си измисляме разни несъществуващи неща и да не виждаме поуката пред очите си.