Читать «Дневникът на един маг» онлайн - страница 86

Погледнах дупката. Не беше достатъчно дълбока да задържи кръста с цялата му тежест.

„Погрешното решение ще ти посочи правилното.“ Спомних си упражнението на сенките и думите на Петрус. В същото време той все повтаряше, че практиките на РАМ имат смисъл само ако мога да ги приложа при ежедневните предизвикателства, отправени ми от живота. Дори и при такова абсурдно положение практиките на РАМ трябваше да ми послужат за нещо.

„Погрешното решение ще ти посочи правилното.“ Невъзможно бе да завлека кръста някъде другаде, нямах сили за такова нещо. Невъзможно бе да продължа да копая и да проникна по-надолу в пръстта.

Тогава, щом грешният път е да дълбая по-надолу в пръстта, значи правилният е да издигна пръстта. Но как?

Внезапно цялата ми любов към Петрус се върна. Той имаше право. Аз можех да издигна пръстта.

Започнах да събирам камъните край мен и да ги редя около дупката. Смесвах ги с изкопаната пръст. С големи усилия повдигнах леко долната част на кръста и под-пъхнах под нея камъни, за да не опира в земята. След половин час пръстта беше по-висока, а дупката — достатъчно дълбока.

Сега ми оставаше единствено да пъхна кръста в дупката. Последното усилие. Трябваше да успея. Едната ми ръка беше безчувствена, другата ме болеше. И двете бяха превързани. Но гърбът ми беше здрав — имаше само няколко драскотини. Ако се пъхнех под кръста и го повдигах малко по малко, щях да успея да го плъзна в дупката.

Легнах на земята. Усетих прах в устата и очите си. Безчувствената ми ръка направи едно последно усилие и леко повдигна кръста. Легнах отдолу. Много внимателно се наместих така, че той да застане върху гръбнака ми. Усещах тежестта му. Беше голям, но не беше невъзможно да го издържа. Спомних си упражнението на семенцето и съвсем бавно започнах да заемам формата на ембрион, като се стараех да запазя в стабилно положение кръста на гърба си. На моменти ми се струваше, че ще падне, но аз се движех много бавно — можех да предусетя загубата на равновесие и да коригирам положението на тялото си. Най-накрая заех формата на ембрион. Коленете ми бяха напред, а кръстът лежеше на гърба ми. За момент основата му се заклати върху купчината камъни, но не излезе от мястото си.

„Добре че не се налага да спасявам света“, помислих си, смазан от тежестта на кръста и всичко онова, което той олицетворяваше. Завладя ме дълбоко религиозно чувство. Спомних си как някой вече го е носил на гърба си и как изранените му ръце не са могли да избягат от болката и дървото — също като моите. Религиозно чувство, пропито от страдание. Ала то бързо ме напусна, защото кръстът на гърба ми отново се заклати.

Тогава бавно започнах да се изправям — раждах се. Не можех да погледна назад и се ориентирах само по звука. Наскоро се бях научил да чувам света. Сякаш Петрус бе предугадил, че тъкмо от това познание ще имам нужда сега. Усещах тежестта. Усещах и как камъните се наместват. Кръстът се вдигаше бавно, за да мога аз да се откупя от това изпитание, а той отново да стане странна рамка на участък от Пътя на Сантяго.