Читать «Дневникът на един маг» онлайн - страница 84

— Какво чакаш? — попита той.

Сетих се за водопада. Спомних си как тогава се бях усъмнил в Петрус и как той се показа благосклонен към мен. Разкри ми любовта си и ми попречи да се откажа от меча. Не разбирах защо такъв добър човек сега е тъй груб. Беше олицетворение на всичко онова, което човешкият род се опитва да запрати в небитието — тиранията над ближния.

— Петрус, аз…

— Подчини се, или Пътят на Сантяго свършва тук.

Страхът се завьрна. В този миг се боях от него повече, отколкото от водопада, повече, отколкото от кучето, което така дълго ме плашеше. Отчаяно започнах да се моля природата да ми даде някакъв знак, да видя или чуя нещо, което да оправдае безсмислената заповед. Ала наоколо всичко беше тихо. Трябваше да се подчиня на Петрус или да забравя за меча си. Още веднъж вдигнах превързаните си ръце, но той седна на земята и зачака да изпълня заповедта.

Тогава реших да се подчиня.

Отидох при кръста и се опитах да го бутна с крак, за да преценя колко е тежък. Едвам помръдна. Дори ръцете ми да бяха здрави, би ми било безкрайно трудно да го вдигна. Допуснах, че с превръзките задачата ще е почти неизпълнима. Но все пак щях да се подчиня. Щях да умра там, отпред, ако се наложеше, от порите ми щеше да излиза кръв, както от Исус е текла кървава пот, когато е трябвало да носи същия товар, но той щеше да види моето достойнство, може би щеше да се трогне и да ме освободи от изпитанието.

Кръстът се бе пречупил в основата, но все още се крепеше на части от дървото. Нямах джобно ножче, за да ги прережа. Стисках зъби, прегърнах го и се опитах да го измъкна от прекършената основа, без да използвам дланите си. Някои от раните ми с’е допряха до дървото и аз извиках от болка. Погледнах към Петрус, но той бе все така безучастен. Реших повече да не викам — от този момент нататък виковете щяха да умират в сърцето ми.

Установих, че важното бе не да разклащам кръста, а да го освободя от основата му. После да изкопая дупка в земята и да го пъхна в нея. Избрах един по-остър камък, пренебрегнах болката и започнах да блъскам и търкам дървото.

Но болката растеше с всяка изминала секунда, а дървото бавно поддаваше. Трябваше веднага да приключа, преди раните ми да се отворят наново и да стане непоносимо. Реших да изпълнявам задачата внимателно, та да мога да я свърша, преди болката да ме надвие. Свалих фланелката си, омотах ръката си с нея и поднових работата, малко по-добре защитен. Идеята се оказа сполучлива — успях да протрия дървото на едно място, после и на второ. Камъкът се изтъпи и потърсих друг. Всеки път щом спирах да отдъхна, имах чувството, че няма да мога да продължа. Събрах няколко остри камъка и ги използвах един след друг. Топлината, на работещата ръка трябваше да притъпи болката. Навсякъде другаде успях да от-цепя дървото с изключение на едно място — най-устойчивото. Болката в ръката ми се усилваше и аз изоставих първоначалния си план да действам бавно. Започнах да работя трескаво. Знаех, че ще дойде момент, когато болката ще е непоносима. Този момент беше близо и аз трябваше да оползотворя оставащото до него време, за да успея. Търках, удрях, чувствах, че нещо лепкаво под превръзката започва да затруднява движенията ми. Кръв навярно, казах си и се опитах повече да не мисля. Стиснах зъби. Внезапно ми се стори, че и на най-здравото място дървото поддава. Бях толкова изнервен, че веднага станах и го ритнах с все сила. Ритнах ствола, който ми причиняваше толкова страдания.