Читать «Дневникът на един маг» онлайн - страница 85

Кръстът шумно падна на една страна, освободен от основата си.

Радостта ми трая само няколко секунди. Ръката ми започна да пулсира жестоко, а аз едва започвах. Погледнах към Петрус — той спеше. Известно време се опитвах да измисля как мога да го измамя и да изправя кръста, без той да разбере.

Но пък нали той тъкмо това искаше — да изправя кръста. Нямаше как да го измамя, понеже задачата зависеше само от мен.

Погледнах земята. Беше жълта и суха. И този път камъните щяха да са единственият ми изход. Повече не можех да работя с дясната си ръка, тъй като ме болеше прекалено силно, а и отвътре беше онова, лепкавото, което много ме тревожеше. Бавно свалих фланелката, която покриваше превръзките — марлята бе напоена с кръв при положение, че раната беше почти зараснала. Петрус не беше човек.

Потърсих друг вид камък — по-тежък и по-здрав. Омотах с фланелката лявата си ръка и заблъсках по земята. Копаех пред кръста. Отначало ми се стори, че напредвам бързо, но скоро стигнах до твърда и прекалено суха почва. Копаех ли копаех, а дупката сякаш си беше все толкова дълбока. Реших да не я правя много широка, за да може кръстът да се вмести, без да е нестабилен в основата. Но така ми стана по-трудно да вадя пръстта от дъното.

Болката в дясната ръка бе изчезнала, но съсирената кръв ме притесняваше и ми се гадеше. Тъй като не бях свикнал да работя с лява ръка, камъкът постоянно се изплъзваше от пръстите ми.

Копах дълго време. Всеки път когато камъкът удряше земята, всеки път когато ръката ми се пъхаше в дупката, за да извади пръстта, аз мислех за Петрус. Наблюдавах спокойния му сън и го мразех от дъното на душата си. Но, изглежда, нито шумът, нито омразата ми го смущаваха. „Може би Петрус има някакви основания“, мислех си, но не успявах да проумея нито отношението му към мен като към роб, нито защо ме бе унижил така. Тогава почвата заприличваше на неговото лице и аз удрях с камъка. Гневът ми помагаше да стигам все по-дълбоко. Сега вече беше само въпрос на време — рано или късно щях да успея.

Щом престанах да мисля за това, камъкът удари в нещо твърдо и аз отново го изпуснах. Беше тъкмо каквото се опасявах. След толкова копане се бях натъкнал на друг камък, който беше прекалено голям, за да мога да продължа.

Станах, обърсах потта от лицето си и започнах да разсъждавам. Нямах достатъчно сили да местя кръста другаде. Не можех да започна всичко отначало, защото лявата ми ръка — сега, когато вече спрях — започна да губи чувствителност. Това беше по-неприятно от болката и ме разтревожи. Погледнах пръстите си и видях, че все още могат да се движат по моя команда, но инстинктът ми подсказваше, че не бива да жертвам повече ръката си.