Читать «Дневникът на един маг» онлайн - страница 72

Току-що бяхме прекосили градчето, а аз имах желание да се върна и отново да погледна Брода на честта — моста, където всичко това се бе случило. Но Петрус ме помоли да продължим.

— А какво е станало с дон Киньонес?

— Отишъл до Сантяго де Компостела и в ковчежето за мощи оставил един златен накит. Той и до ден-днешен краси бюста на Сантяго Менор.

— Питам дали се е оженил за дамата.

— О, не зная — отвърна Петрус. — По онова време историята се е пишела само от мъже. А при толкова битки кой би се интересувал от края на една любовна драма?

След като ми разказа историята за дон Суеро Киньонес, водачът ми отново потъна в обичайното си мълчание и в продължение на два дни се движихме тихо, почти без да спираме за почивка. Но на третия ден Петрус започна да върви по-бавно от обикновено. Каза, че се чувства леко изморен от усилията през последната седмица и че вече не е на възраст да продължава с това темпо, а и нямал желание. И този път бях сигурен, че не говори истината — лицето му не изразяваше умора, а силна загриженост, сякаш предстоеше да се случи нещо много важно.

Съшия следобед стигнахме до Фонсебадон — голямо селище, но цялото в руини. Каменните къщи бяха с разрушени от времето покриви от шисти. Подпорните греди бяха изгнили. Едната страна на селището гледаше към пропаст, а пред нас, зад някакъв хълм, беше едно от най-важните обозначения’по Пътя на Сантяго — Железният кръст. Този път нямах търпение да стигна веднага до странния паметник, който представляваше огромен, близо десетметров стълб с железен кръст на върха.

Кръстът е останал от времето на нашествието на Цезар. Издигнат е в памет на Меркурий. Следвайки езическия обичай, поклонниците по Пътя на Сантяго поставят в основата му по един донесен отдалеч камък. Възползвах се от огромното количество камъни в изоставения град и взех от земята парче от шиста.

Едва когато реших да ускоря ход, установих, че Петрус върви съвсем бавно. Оглеждаше рухналите къщи, по-бутваше разни паднали клони и разпокъсани книги. Накрая реши да поседнем насред площада на селището. Там имаше дървен кръст.

— Да си отдъхнем малко — каза той. Свечеряваше се, но дори да останехме там цял час, пак щеше да има време да стигнем до Железния кръст, преди да се стъмни.

Седнах до него и се загледах в безлюдния пейзаж. Както реките променят теченията си, така и хората се местят от едно място на друго. Къщите бяха солидни и сигурно бе минало доста време, докато рухнат. Мястото беше красиво. Отзад се издигаха планини, а отпред се простираше-долина. Запитах се какво е накарало толкова хора да напуснат подобно място.

— Смяташ ли, че дон Суеро де Киньонес е бил луд? — попита Петрус.

Вече не си спомнях кой е дон Суеро и му се наложи да ме подсети за Брода на честта.

— Не мисля, че е бил луд — отвърнах. Но малко се съмнявах в собствения си отговор.

— Напротив, бил е. Както и Алфонсо — монахът, с когото се запозна. Също както и аз съм луц. Моята лудост се проявява в дизайна, с който се занимавам. Ти също си луд — търсиш своя меч. У всеки от нас пламти и ни изгаря свещеният пламък на лудостта, подхранвана от Агапе.