Читать «Дневникът на един маг» онлайн - страница 70

Един следобед бях толкова уморен от темпото на прехода, че просто не можех да стана на крака. Тогава Петрус ме накара да сваля ризата и да опра гръбнака си в едно дърво наблизо. Стоях така няколко минути и веднага ми стана по-добре. Той започна да ми обяснява, че растенията, особено старите дървета, са в състояние да предават хармония, когато някой облегне нервните си центрове на ствола. Няколко часа държа реч за физическите, енергийните и духовните свойства на растенията.

Тъй като вече бях чел нещо по въпроса, не се потрудих да си водя бележки. Речта на Петрус обаче ми помогна да се освободя от впечатлението, че му е омръзнало с мен. Започнах да гледам на мълчанието му с повече уважение, а той, може би отгатнал тревогата ми, се опитваше да е помил, когато вечното му лошо настроение позволяваше.

Една сутрин стигнахме до огромен мост, напълно несъразмерен с плиткия поток, който течеше отдолу. Беше неделя, съвсем рано, и кръчмите и баровете в околностите на градчето все още бяха затворени. Седнахме да закусим.

— Хората и природата проявяват твърде сходни капризи — казах аз, опитвайки се да поведа разговор. — Ние строим хубави мостове, а тя решава да отклони реките.

— Това е от сушата — каза той. — Приключвай бързо със сандвича, че се налага да’продължим.

Реших да го попитам защо бързаме толкова.

— Вече прекалено дълго съм по Пътя на Сантяго, нали ти казах. Много недовършени неща оставих в Италия. Трябва скоро да се върна.

Отговорът не успя да ме убеди. Може и да бе вярно, но това не беше единствената причина. Понечих да го попитам пак, но той смени темата.

— Какво знаеш за този мост?

— Нищо — отвърнах. — Но независимо от сушата той пак си е несъразмерен. Убеден съм, че реката е променила течението си.

— Нямам представа — каза той. — Мостът е познат по Пътя на Сантяго като Брод на честта. Тези поля наоколо са били сцена на кръвопролитни битки между свеви и вест-готи, а по-късно и между войниците на Алфонсо III и маврите. Може би мостът е толкова голям, та кръвта да изтече, без да удави града.

Беше някакъв опит за черен хумор. Не се засмях. На него му стана малко криво, но продължи:

— Но това име не е в чест нито на войските на вестготите, нито на победните викове на Алфонсо III. Идва от една история за любов и смърт.

През първите векове на Пътя на Сантяго, когато от всички краища на Европа се стичали поклонници, свещеници, благородници и дори крале, които искали да отдадат почитта си на светеца, дошли и престъпници и бандити. В историята има много случаи, когато са обирани цели кервани поклонници, както и чудовищни престъпления спрямо пътуващи самотници.

Всичко се повтаря, помислих си аз.

— Затова някои благородни рицари решили да осигурят защита на поклонниците. Всеки един от тях се заел да брани участък от Пътя, Но така както реките променят течението си, и човешкият идеал подлежи на промяна. Освен че плашели злосторниците, странстващите рицари взели да спорят кой е най-силен и храбър на Пътя на Сантяго. Не след дълго започнали да воюват помежду си и бандитите отново се върнали безнаказано по пътищата.