Читать «Дневникът на един маг» онлайн - страница 60

Чувам плач, усещам как от очите ми също се търкулват две сълзи. Ако сега отворят ковчега, ще ме видят и ще ме спасят. Но усещам единствено как той се спуска в гроба. Внезапно всичко потъва в тъмнина. Преди имаше малък светъл процеп по ръба на ковчега, но сега е пълен мрак. Лопатите на гробарите ме засипват с пръст, а аз съм жив! Заравят ме жив! Усещам как въздухът натежава, ароматът на цветя е непоносим, чувам как стъпките на хората се отдалечават. Ужасът е пълен. Не мога да мръдна. Те ще си отидат сега, скоро ще настъпи нощта и никой няма да чуе как блъскам по ковчега си!

Стъпките се отдалечават, никой не чува как крещя в мислите си, сам съм в мрака, задушно е, ароматът на цветя започва да ме подлудява, Внезапно чувам някакъв шум. — Червеите, червеите, които идват, за да ме изядат жив. С все сила се опитвам да раздвижа някоя част от тялото си, но всичко е безжизнено. Червеите започват да пълзят по тялото ми. Хлъзгави, студени. Разхождат се по лицето ми, влизат в панталоните ми. Един от тях прониква в ануса ми, друг започва да се пъха в ноздрата ми. Помощ! Изяждат ме жив, а никой не ме чува, никой нищо не ми казва, Червеят, който се пъхна в ноздрата, започна да се спуска по гърлото ми. Усещам как друг влиза в ухото ми. Трябва да изляза оттук! Къде си, Боже, та не отговаряш? Започнаха да ядат гърлото ми, повече няма да мога да викам! Проникват от всички страни, през ушите, през крайчеца на устата, през отвора на пениса ми. Чувствам ония лигави, хлъзгави гадини в себе си, трябва да изкрещя, трябва да се освободя! Залостен съм в тоя тъмен и студен гроб, не ми достига въздух, червеите ме прояждат! Трябва Да се раздвижа. Трябва да строша този ковчег! Господи, помогни ми да събера всичките си сили, защото трябва да се раздвижа! АЗ ТРЯБВА ДА ИЗЛЯЗА ОТТУК! ТРЯБВА! АЗ ЩЕ СЕ РАЗДВИЖА! ЩЕ СЕ РАЗДВИЖА!

УСПЯХ!

Дъските на ковчега се разхвърчаха навсякъде, гробът изчезна, а аз изпълних гърдите си с чистия въздух на Пътя на Сантяго. Тялото ми трепереше от глава до пети, бях подгизнал от пот. Размърдах се леко и усетих, че съм се изпуснал. Но всичко това беше без значение — аз бях жив.

Продължавах да треперя и не полагах никакво усилие да се овладея. Изпълни ме чувство на огромно спокойствие. Усетих нещо като присъствие до себе си. Погледнах и видях лицето на смъртта си. Не беше смърт, каквато минути преди това бях изпитал, родена от страховете и въображението ми. Беше моята истинска смърт—дружелюбна и напътстваща ме. Тя нямаше да допусне да бъда страхливец нито за миг в живота си. Отсега нататък щеше да ми помага повече, отколкото ръката и съветите на Петрус. Нямаше да ми позволи да отлагам за бъдещето онова, което мога да преживея в настоящето. Нямаше да ме остави да бягам от сраженията в живота и щеше да ми помогне да поведа Справедливата битка. Никога повече, в никой момент, нямаше да се чувствам смешен, че правя нещо. Защото тя беше тук и ми казваше, че когато ме поведе за ръка-към други светове, аз няма да понеса със себе си най-големия от всички грехове — съжалението. Уверен в присъствието й, взирайки се в милото й лице, бях сигурен, че ще пия жадно от живата вода на съществованието.