Читать «Дневникът на един маг» онлайн - страница 59

Вече бе тъмна нощ. Съзирах на хоризонта бледите светлинни на града. Легнах на земята и се вгледах в клоните на дървото над главата ми. Започнах да чувам разни странни шумове, всякакви звуци. Нощните животни излизаха на лов. Петрус не можеше да знае всичко, та и той беше човек като мен. Каква беше гаранцията ми, че наистина няма отровни змии? Ами вълците, не беше ли възможно, подушили миризмата ми, да решат да наминат насам тая нощ? Един по-силен звук ме стресна, нещо като пукот от счупен клон. Сърцето ми отново задумка.

Напрежението ми се усилваше. Най-добре да направя упражнението веднага и да вървя в хотела. Започнах да се отпускам и скръстих ръце на гърдите си, като покойник. Нещо до мен помръдна. Скочих и се изправих на крака.

Нямаше нищо. Нощта бе завзела всичко и бе донесла със себе си човешките страхове. Пак легнах, този път решен да превърна страховете си в стимул за упражнението. Усетих, че въпреки захладняването се потя.

Представих си затворения ковчег и завинтените болтове. Бях неподвижен, но бях жив и изпитвах желание да кажа на семейството си, че виждам всичко, че ги обичам, но от устата ми не излизаше нито звук. Баща ми, разплаканата ми майка, приятелите ми наоколо, а аз бях сам! От всичките тези любими хора никой не можеше да разбере, че съм жив, че още не съм направил в живота всичко, което съм искал. Отчаяно се опитвах да отворя очи, да дам знак, да потропам по капака на ковчега. Но нищо в тялото ми не помръдваше.

Усетих как ковчегът се поклаща, носеха ме към гроба. Можех да чуя как стържат халките на стоманените дръжки, стъпките на хората отзад, гласове, които си разменят реплики. Някой каза, че по-късно ще има вечеря, друг из-коментира, че съм починал твърде рано. Започнах да се задушавам от аромата на цветята около главата си.

Спомних си как се бях отказал да ухажвам две-три жени от страх да не ме отхвърлят. Сетих се за случаите, когато бях отложил за по-късно нещата, които исках да направя. Изпитах огромно самосъжаление не само защото са ме погребали жив, а защото ме е било страх да живея. За какво е бил страхът от едно потенциално „не“, защо е трябвало да оставя нещо за после, щом най-важното е пълноценно да се насладим на живота? Ето ме сега, затворен в ковчег, и вече е късно да се върна назад и да проявя необходимия кураж.

Ето ме сега, аз съм Юда, предал самия себе си. Ето ме сега, без да мога да движа мускулите си. Главата ми крещи за помощ, а хората отвън са потопени в живота, загрижени за заниманията си довечера, гледат статуи и сгради, които аз повече не ще видя. Обзе ме чувство за огромна несправедливост — погребан съм, а останалите продължават да живеят. Щеше да е по-добре, ако се беше случила голяма катастрофа и всички заедно, на един кораб, пътувахме към мрачното място, накъдето ме бяха понесли сега. Помощ! Аз съм жив, мозъкът ми продължава да работи.

Поставиха ковчега ми на ръба на трапа. Ще ме погребат! Жена ми ще ме забрави, ще се омъжи за някой друг и ще похарчи парите, които сме се мъчили да съберем през всичките тези години! Но какво значение има това? Аз искам да съм с нея в момента, защото съм жив!