Читать «Дневникът на един маг» онлайн - страница 47

— Което също е изоставено.

— Така е. Нещата в този живот са съвсем краткотрайни.

Казах, че е бил твърде суров предната вечер, докато е съдил хората на тържеството. Петрус се изненада от думите ми. Увери ме, че разговорът ни не е бил нищо повече от това, което вече ни се е случвало в личния живот. Всички сме се втурнали да търсим Ерос, а когато Ерос се опита да се превърне във Филос, решаваме, че любовта не ни е необходима. Без да си даваме сметка, че именно Филос ще ни отведе до по-висшата форма на любов, до Агапе.

— Кажи ми нещо повече за Агапе — помолих. Петрус отвърна, че за Агапе не може да се говори, трябва да бъде изживяна. Ако сме имали шанс, той щял да ми покаже още този следобед едно от лицата на Агапе. Но за тази цел трябвало Вселената — както е при риболова — да съдейства, за да може всичко да върви добре.

— Пратеникът ще ти помогне, но има нещо, което е отвъд възможностите му, отвъд желанията и отвъд самия теб.

— Какво е то?

— Божествената искра. Онова, което хората наричат късмет.

Когато слънчевите лъчи престанаха да са така горещи, пак тръгнахме да вървим. Пътят на Сантяго минаваше през някакви лозя и ниви, които бяха съвсем пусти по това време на деня. Пресякохме главния път, също пуст, и се върнахме в гората, В далечината виждах връх Сан Лоренсо, най-високата точка на Кастилия. Доста неща се бяха променили в мен, откакто за пръв път срещнах Петрус край Сен Жан Пие-дьо-Пор. Бразилия и работата, която имах да върша, почти напълно се бяха изличили от съзнанието ми. Единствено жива бе моята цел и аз всяка нощ я обсъждах с Астраин, който ми се явяваше все по-ясно. Винаги го виждах седнал до мен, знаех, че има нервен тик на дясното око и че се усмихва презрително, щом започна да му повтарям нещо, за да се уверя, че ме е разбрал. Преди няколко седмици — особено през първите дни — бях започнал да се притеснявам, че никога няма да стигна до края на пътя. Докато минавахме през Ронсесвал, бях обзет от силна досада и изпитвах желание веднага да стигна до Сантяго, да взема меча си и да се върна, за да поведа така наречената от Петрус Справедлива битка. Но сега привързаността ми към цивилизацията, която с такава мъка изоставих, бе почти забравена. В този момент единствените ми грижи бяха слънцето над моята глава и желанието да изживея Агапе.

Спуснахме се в една долчинка и прекосихме някакво сухо речно корито. После с мъка се изкачихме на отвъдния бряг. В миналото тук навярно бе имало буйна река, която с бучене бе дълбала земята, за да търси нейните тайни. Сега беше пресъхнала и лесно можеше да се прекоси. Но долината, която бе създала, все още беше там и ме принуждаваше да полагам големи усилия, за да я премина. „Нещата в този живот са съвсем краткотрайни“, бе казал Петрус преди няколко часа.

— Петрус, ти много пъти ли си обичал?

Въпросът ми дойде съвсем спонтанно и дори се изненадах от дързостта си. До момента бях запознат само в най-общи черти с личния живот на моя водач.

— Имал съм много жени, ако това питаш. И съм обичал силно всяка от тях. Но Агапе съм изживявал само с две.