Читать «Дневникът на Бриджет Джоунс» онлайн - страница 3

23,45. Фу! Първият ден от новата година се оказа изпълнен с ужаси. Направо не мога да повярвам, че за пореден път започвам годината в единично легло в дома на родителите си. Толкова е унизително за моите години. Дали ще ме надушат, ако изпафкам една цигара на прозореца? След като цял ден се цупих у дома с надеждата, че ще ми мине махмурлукът, накрая се предадох и потеглих прекалено късно за пуешкия купон. Когато пристигнах в дома на Уна и Джефри и натиснах звънеца, който безмилостно изпълни цялата програма „биене на градски часовник“, все още тънех в свой особен свят — гадене, главоцеп, киселини. Освен това бях подвластна на горчива утайка от пътношофьорска ярост, след като по погрешка навлязох в магистрала Ж6 вместо Б1 и трябваше да стигна, кажи-речи, до Бирмингам, преди да намеря къде да обърна. От вътрешен бяс и за да отприщя чувствата си, бях натискала педала на газта до дъно, което е крайно опасно. Примирено наблюдавах как фигурата на Уна Алкънбери — интересно деформирана от вълнистото стъкло на вратата — се приближава заплашително към мен в цикламен костюм.

— Бриджет! Вече се бяхме отчаяли! Честита Нова година! Тъкмо щяхме да почваме без теб.

С едно-единствено движение, докато аз немощно се облягах за опора на етажерка, отрупана с декоративни джунджурии, тя успя да ме целуне, да ми поеме палтото, да го метне на парапета, да избърше червилото си от бузата ми и да ме накара да се почувствам виновна до сълзи.

— Много съжалявам, но се изгубих.

— Изгуби ли се! Че закъде сме без теб? Хайде, влизай. — И ме поведе към хола, крещейки: — Чуйте всички, била се изгубила!

— Бриджет, честита Нова година — каза Джефри Алкънбери, издокаран в жълт пуловер с ромбоидни шарки, и ме дари с прегръдка, за каквато би трябвало да пращат в затвора. — Хъмф! — изсумтя с пламнало лице и си дръпна нагоре панталоните. — Коя отбивка взе?

— Номер деветнайсет, обаче имаше едно отклонение...

— Отбивка деветнайсет? Уна, тя е влязла в отбивка деветнайсет! Прибавила си един час към пътя още преди да си потеглила. Хайде, ела да ти налея нещо. Как върви любовта?

Господи! Защо женените не разберат веднъж завинаги, че вече се смята за невъзпитано да се задава този въпрос? Ние не търчим при тях да ги питаме колкото ни глас държи: „Как върви бракът ви? Още ли спите заедно?“ И куцо, и сакато знае, че след трийсетте ходенето с мъже не е безгрижното безотговорно — давай, народе!, каквото беше на двайсет и две, и че ако се очаква прям отговор, той би звучал по-скоро като: „Снощи жененият ми любовник се появи по тиранти и много сладко късо ангорско пуловерче, обяви, че е гей/сексуален маниак/наркоман и ме премаза от бой с един изкуствен член“, отколкото: „Благодаря, страхотно.“ Тъй като не ме бива в лъжите, в крайна сметка смотолевих едно „горе-долу“, при което той изгърмя на всеослушание:

— Значи още си нямаш гадже!

— Бриджет, какво ще те правим? — завайка се и Уна. — Момиче с кариера. Не можеш да отлагаш безкрайно. Биологичният часовник прави тик-так-тик-так.