Читать «Бриджет Джоунс: на ръба на разума» онлайн - страница 6

— Благодаря, Бридж — рече Магда, след като си поговорихме. — Наистина се чувствам ужасно самотна, след като родих бебето. Утре вечер Джереми пак ще работи до късно. Не искаш ли да наминеш?

— Ъм, ами, имам среща с Джуд в „192“.

Настъпи тежка пауза.

— И предполагам, че съм прекалено Самодоволна женена да дойда и аз?

— Не, не, ела. Ела, ще бъде чудесно! — попрекалих аз с ентусиазма. Знаех, че Джуд ще се вкисне, защото вниманието ще се отклони от Гадника Ричард, но реших по-късно да оправя това. Вече съм страшно закъсняла и трябва да тръгна за Лестършир, без да съм хвърлила дори поглед върху изрезките за лова на лисици. Може да ги прочета в колата, докато чакам на светофарите. Дали да не звънна набързо на Марк Дарси да му кажа къде отивам…

Хммм. Не. Лош ход. Но какво ще стане, ако закъснея?

Най-добре да се обадя.

11,35 ч. сутринта. Хъмф. Разговорът протече така.

Марк: Да? Дарси на телефона.

Аз: Бриджет.

Марк: (пауза) Добре. Ъ. Всичко наред ли е?

Аз: Да. Снощи беше много хубаво, нали? Искам да кажа, когато двамата…

Марк: Знам, знам. Изключително, (пауза) В момента съм с индонезийския посланик, председателя на „Амнести интърнашънъл“ и заместник-държавния секретар по търговия и промишленост.

Аз: О, извинявай. Просто заминавам за Лестършир. Помислих си да ти го кажа, за да знаеш, ако нещо ми се случи.

Марк: Ако нещо… Какво?

Аз: Искам да кажа, ако… закъснея, (добавих тромаво).

Марк: Добре. Защо не ми звъннеш, като свършиш? Много добре. Довиждане засега.

Хммм. Май не трябваше да го правя. В „Как да обичаш мъжа, с когото не живееш, без да си губиш ума“ пише, че нещото, което най-малко обичат, е да им се обаждаш без причина, когато са заети.

7 ч. вечерта. В моя апартамент. Кошмарна втора част от деня. След бясна надпревара с претовареното движение по блокираните от дъжда пътища се озовах в подгизналия Лестършир, чукаща на вратата на голяма четвъртита къща, обградена от конюшни, само трийсет минути преди предаването. Вратата се отвори с трясък и на прага застана висок мъж с кадифени панталони и доста секси торбесто спортно сако.

— Хъмф — рече той, след като ме огледа от главата до петите. — Най-добре влизай, по дяволите. Хората ти са отзад. Къде се беше запиляла?

— Бях непредвидено задържана заради политическа тема от изключителна важност — надменно отвърнах аз, докато той ме водеше към голяма кухня, пълна с кучета и части от седла. Изведнъж се обърна и яростно ме загледа, после удари с юмрук по масата.

— Предполага се, че това е свободна страна. Щом започват да ни забраняват да ходим на лов в неделя, накъде сме тръгнали, мътните да го вземат? Баааа!

— Е, същото бихте могли да заявите и по повод на притежанието на роби — промърморих аз. — Или на рязането на котешките уши. На мен просто не ми се струва достатъчно джентълменско цяла тълпа хора и глутници кучета да гонят за удоволствие едно уплашено малко същество.

— По дяволите, виждали ли сте някога какво прави лисицата с едно пиле? — изригна сър Хюго и лицето му почервеня като домат. — Ако не ги ловим, провинцията ще затъне в тях.