Читать «Бриджет Джоунс: на ръба на разума» онлайн - страница 2

— Здрасти, миличка — загука тя. — Тръгнала съм към „Дебънъм“, а знам, че винаги закусваш тук по това време. Реших да се отбия и да разбера кога искаш да ти оправят цветовете. Ооох, май ще пийна едно кафе. Дали затоплят млякото?

— Мамо, казах ти, че не искам да ми оправят цветовете — смотолевих аз, изчервена до ушите, защото хората ни зяпаха. Доближи се намусена сервитьорка с тътрещи се крака.

— Я не се дърпай като магаре на мост. Имаш нужда да се изявиш, а не през цялото време да седиш и да гледаш отстрани с тия твои размазани щуротии. Здравей, скъпа.

Мама премина на бавния, любезен тон в стил „Да се сприятелим със сервитьорката и да станем най-забележителните хора в кафенето, без някаква видима причина.“

— Така. Сега. Да видим. Знаеш ли, мисля, че ще поръчам едно кафе. Тази сутрин изпих толкова чаши чай в Графтън Ъндъруд с мъжа ми Колин, че ми се повръща от чай. Но би ли ми затоплила млякото? Не мога да пия кафе със студено мляко. Веднага получавам разстройство. И тогава дъщеря ми Бриджет ще…

Брр. Защо родителите правят това? Защо? Дали е заради отчаяната нужда на възрастните хора от внимание и чувство за значимост, или нашето градско поколение е твърде заето и подозрително към всеки, за да се държи открито и дружелюбно? Спомням си, че в началото, когато дойдох в Лондон, се усмихвах на всички, докато един мъж на ескалатора в метрото не се измастурбира върху гърба на палтото ми.

— Еспресо? Филтър? Кап, полумас или декоф? — сряза я сервитьорката и събра всички чинии от съседната маса, като ме гледаше обвинително, сякаш мама беше моя грешка.

— Кап полумас декоф — прошепнах извинително аз.

— Какво неприветливо момиче, не говори ли английски? — промърмори мама към отдалечаващия се гръб. — Странно се живее тук. Не знаят ли какво се облича сутрин?

Проследих погледа й, отправен към група момичета на съседната маса. Едната чукаше по клавишите на лаптопа си, издокарана във ватенка, фуста и овчи калпак, докато другата се кипреше на обувки с токчета като игли от „Прейда“, къси вълнени чорапки, впити шорти за сърф, дълго до пода палто от кожа на лама и вълнена шапка на бутански овчар с наушници и крещеше в микрофона на телефона за глава със слушалки в ушите: „Той пак ме спипа да пуша трева и ще ми вземе апартамента. А аз му викам: Стига, тате, ебало си мамата“, докато шестгодишната й дъщеря нещастно боцкаше с вилицата си из чинията с пържени картофи. — Това момиче само ли си говори с такъв език? — полюбопитства мама. — В странен свят живееш. Защо не заживееш като нормалните хора? — Това са нормалните хора — яростно отговорих аз и кимнах за илюстрация към улицата навън, където за нещастие минаваше монахиня в кафяво расо, която буташе количка с две бебета.

— Ето, затова си объркана.

— Изобщо не съм объркана.

— Объркана си — отсече тя. — Както и да е. Как вървят нещата с Марк?

— Чудно — замечтано отвърнах аз и тя ме стрелна със суров поглед.

— Не правиш онова с него, нали? Да знаеш, че няма да се ожени за теб.