Читать «Софи» онлайн - страница 178

— Не вярвам, че госпожица Барингтън би се захванала с пладнешки обири — отвърна сухо маркизът. — Освен това двамата със съпругата ми се съмняваме силно, че изобщо е виновна.

— Точно така. За вината й няма изобщо никакво доказателство — допълни лейди Бересфорд.

Съпругът й кимна.

— Това е, господин Рентън. Както виждате, нямаме нужда от вашите услуги. — Даде знак на иконома. — Моля ви, приемете най-смирените ми извинения за неудобството, което ви е създал моят син, сър. Диксън ще ви изпрати.

Полицейският началник се намръщи.

— Хиляди извинения, милорд. Момичето може и да е невинно, но си остава фактът, че в дома ви е извършена кражба. Като енорийски началник на полицията, мой дълг е да открия крадеца и да го арестувам.

— Точно така. Освен това не може да се каже, че госпожица Барингтън е невинна. Все още има заповед за задържането й поради неизплатени дългове — обади се Куентин.

— Заповед ли казвате? — Сините очички на полицая се насочиха към Софи. Разбира се, в тях нямаше капчица милост. — Това ли е углавната престъпничка?

И посочи обвинително с показалец към нея.

Погледът на Куентин, отмъстителен и триумфиращ, също бе насочен към младата жена. Тя обаче нямаше намерение да покаже страха си, затова го погледна с цялото презрение, на което бе способна. О, как е могла да смята някога тези виолетови очи за красиви? Той отвърна:

— Това, сър, е госпожица София Барингтън, една от най-прочутите и окаяни жени в Лондон. Тя не само измами цялото висше общество, ами и направи огромни дългове по време на сезона и след това, когато игричките й бяха разкрити, избяга.

Този път смелостта й изневери; тя се отпусна ужасена в стола си. Чувстваше, че е на ръба на истерията. Погледна първо към маркизата, след това към маркиза, като ги умоляваше безмълвно за помощ. Двамата се спогледаха по странен начин, след това лорд Бересфорд се усмихна… но усмивката му бе заменена от смръщване, когато синът му додаде:

— Тя наистина е углавна престъпничка.

— Имаш ли доказателство за това, братко? — прозвуча силен глас.

Сърцето на Софи спря за момент, когато разпозна този дълбок, прекрасен… този любим глас. Никълъс.

Младият мъж бе застанал на прага на отворената врата. Все още беше с шапка и горна дреха; очевидно бе пристигнал току-що.

Последван от иконома, той влезе решително в гостната.

— Дяволите да те вземат, Куентин. Какво злодеяние си замислил пък сега?

— Аз бих те попитала същото, Колин — обади се нейно височество.

Никълъс ядосано се взира в брат си още няколко секунди, преди да се обърне към маркизата.

— Моля те, обясни какво искаш да кажеш, майко.

— Струва ми се, че е повече от очевидно. Ти си позволил на госпожица Барингтън, на същата госпожица Барингтън, която те посрами публично, да се подслони под нашия покрив, без да намекнеш на когото и да било коя е истинската й самоличност. След това започваш да я защитаваш и най-накрая ме придумваш да й позволя да ми стане лична камериерка.