Читать «Софи» онлайн - страница 177

— Така ли?

Тя го изгледа с присвити очи и стиснати устни, сякаш той самият бе извършил някакъв грях, не по-малко тежък от кражбата.

Младият мъж кимна. Е, изражението й бързо щеше да се промени, щом разкриеше тайната.

— Колкото и да ми е мъчно, трябва да ви уведомя, че Софи не е госпожица Бартън, а госпожица Барингтън, същото момиче, което отхвърли и унизи Колин. Не ви го казах веднага, тъй като не знаех как да го изрека. Вие изглежда сте се привързали доста към нея.

Родителите му обаче не изглеждаха изненадани.

— Дори това да е вярно, какво те кара да мислиш, че крадецът е тя? — попита баща му.

— Ако не сте чули, знайте, че тя избяга от Лондон, за да се скрие от своите кредитори.

— Така ли? — промърмори майка му.

Той кимна.

— Да. И е напълно убедена, че ще я предадете на властите, когато научите коя е. Затова ме помоли да не разкривам самоличността й пред вас. Аз, естествено, отказах; знаех колко сте разстроени заради онова, което тя причини на Колин, и че ще поискате да узнаете за измамата й. — Поспря за момент и кимна отново. — Според мен е откраднала сребърните прибори, за да може да си осигури транспорт до възможно най-отдалеченото оттук място, и така да се спаси от вашия гняв.

Родителите му се спогледаха.

— Желаете ли да кажа на конярите да я потърсят? — попита Диксън, видимо притеснен.

Очевидно той също харесваше Софи.

— Ами… — Маркизът погледна към съпругата си. — Струва ми се, че нямаме избор. Ако това момиче е крадла, трябва да бъде предадено на властите.

— И аз мисля така — съгласи се с въздишка нейно височество. — Ако обичаш, изпрати конярите да я търсят, Диксън. Тя не може да е стигнала далеч.

Куентин сведе глава, за да скрие усмивката си. Любимата на Никълъс бе не само лъжкиня и флиртаджийка, ами и крадла. Прекрасно.

— Господин Рентън, енорийският началник на полицията — обяви Диксън.

Началникът на полицията! Софи се взря в едрия, мрачен мъж, който влезе в гостната. Това бе някакъв кошмар, не можеше да е истина! Само в един кошмар можеше да се обърка толкова животът й.

Затвори очи, опитвайки се да овладее паниката си. Щеше да преброи до двайсет и да се събуди. И тогава щеше да установи, че е в безопасност, в леглото заедно с Никълъс, който е все още в Хоксбъри и е влюбен в нея.

„Едно… две…“

Докато броеше, чу как маркизата възкликна:

— Началникът на полицията?

— По дяволите, кой го е извикал?

„Седем… осем… девет…“

— Аз, майко. Сметнах, че е необходимо при дадените обстоятелства.

„Четиринайсет… — Куентин, разбира се. Демонът от нейните сънища. — Петнайсет… шестнайсет…“

— О, не смятам, че беше необходимо да викаш началника на полицията — смъмри сина си лейди Бересфорд. — С баща ти сме в състояние да се справим с проблемите около нашата прислуга.

„Двайсет!“ Младата жена отвори очи. Все още се намираше в синята гостна и полицейският началник все още стоеше само на няколко метра от нея.

— Извинете, милейди, но кражбата е всеобщ проблем. — Гласът му бе не по-малко зловещ от вида му. — Ако на прегрешенията на крадеца не се обърне внимание или бъдат опростени прекалено лесно, той ще ги повтори отново. — Поклати бялата си перука. — Винаги съм казвал: „Прости днешната кражба на един хляб и ще създадеш утрешен пладнешки обирджия.“