Читать «Софи» онлайн - страница 162

Беше лейди Бересфорд. Щом зърна девойката, тя се усмихна и възкликна:

— О, Софи. Не очаквах да те намеря тук. Защо не си слязла да вечеряш?

Смелостта й се изпари, но все пак успя да промърмори:

— Трябва да поговоря с вас, милейди.

— Това сигурно може да почака, докато вечеряш, нали? Младо момиче като теб има нужда от храна, за да поддържа силите си.

Девойката поклати глава; топлият глас на нейно височество я накара да се почувства още по-зле.

— Ако изчакам още малко, най-вероятно няма да събера смелост да ви го кажа.

Маркизата се намръщи.

— Както желаеш, но обещай, че след това ще отидеш да се нахраниш и да си легнеш. Тази вечер ми изглеждаш страшно бледа и уморена.

— Наистина съм уморена — призна нещастно Софи. — Цяла нощ не съм мигнала от тревога заради вашия син и заради това, което трябва да ви кажа.

— Разбира се, че си се притеснявала за него — измърмори нейно височество.

Младата жена набърчи чело, озадачена от странния отговор, но не се замисли повече върху него; прекалено заета бе да търси как да започне признанието си. Най-сетне сведе глава и заяви:

— Аз поставих ананасовия сладкиш в подноса на лорд Линдхърст.

— Така ли?

Въпросът прозвуча тихо и безстрастно. Софи кимна и се опита да преглътне.

— Нямах представа за проблема му с ананасите. Наистина нямах. Просто забелязах, че в подноса му няма никакъв сладкиш, и реших да поправя това, което взех за неволен пропуск. Знам колко обича плодове и си помислих, че ще се зарадва на сладкиша. — Тъй като нейно височество не отговори веднага, тя побърза да добави: — Знам, че не е достатъчно да кажа, че съжалявам, но наистина съжалявам. И то ужасно. Само като си помисля колко зле се чувства заради мен бедният Ник… ъъъ, лорд Линдхърст, ми… ми…

Гласът й потрепери. Докато се опитваше да се овладее, за да продължи обяснението си, дочу шумолене на коприна. Миг по-късно почувства дланта на маркизата върху рамото си. Софи…

— Моля ви, простете ми, милейди — прошепна девойката. — Казвам истината, като твърдя, че бих предпочела да сторя зло на себе си, но не и на вас или на вашето семейство. Всички вие сте толкова мили с мен и… и…

Гласът отново й изневери и този път тя не успя да удържи риданието си. Сълзите рукнаха от очите й, а тя самата се почувства смазана от тревога.

— Софи. Погледни ме — изкомандва тихо нейно височество, като я стисна за рамото.

Тъй като младата жена не я послуша, тя я хвана за брадичката, повдигна лицето й и рече:

— Разбирам, че случилото се е неволна грешка, и ти прощавам. Всеки може да се убеди, че наистина съжаляваш. Смятам обаче, че трябва да искаш прошка не от мен, а от сина ми. Той пострада от твоята грешка.

Софи замръзна, смаяна от предложението. Но миг по-късно се усмихна.

— Нищо не бих сторила с по-голяма готовност от това да се извиня на негово височество — прошепна.

И наистина, най-голямото й желание беше да види Никълъс и да се увери, че той наистина е добре.

— Е, в такъв случай ще го намериш в оранжерията.