Читать «Софи» онлайн - страница 156

Първо слезе жена на средна възраст със стилен ансамбъл в черно и лилаво. Никълъс отсъди по цветовете, че това е полутраур и следователно дамата бе овдовялата маркиза. Поклони се любезно и предложи ръката си с думите:

— Лейди Чадуик, предполагам?

Тя пое ръката му с прелестна усмивка на лице.

— А вие трябва да сте лорд Линдхърст. Боже, Боже! В писмото си майка ви ви представяше като изключително красив и впечатляващ младеж, но трябва да призная, че истината надминава многократно думите й.

Той отвърна на усмивката й; тя определено му допадаше. Не само беше приятна и очарователна, ами и доста привлекателна. Ако дъщеря й беше като нея, нямаше да има проблем да си намери достоен съпруг въпреки скандалните обстоятелства около смъртта на бащата. Чадуик очевидно беше голям глупак, за да умре в обятията на някаква лека жена, когато имаше такава съпруга. След като помогна на майката да слезе, младият мъж се обърна отново към каретата и зачака появата на дъщерята.

Появи се жена с измъчено лице, която му бе представена като госпожица Бенинг, камериерката на лейди Джулиана. Изумиха го размерите на лекарската чанта, която носеше; те бяха такива, сякаш бе пристигнала с намерението да лекува обитателите на цялото графство…

Или някой изключително болен пациент. Възможно ли беше момичето да се е поболяло по пътя? Внезапно притеснен, Линдхърст надникна в каретата.

Тъмнина. Не виждаше нищо друго освен тъмнина. Прозорците бяха затворени, щорите — дръпнати. Намръщи се. Боже мили! Вътре сигурно бе адски горещо, като се имаше предвид колко топъл беше денят. Какво си мислеха тези жени? Сигурен, че момичето или е припаднало, или се е задушило, младият мъж погледна отново към маркизата.

Тя се намръщи с досада към каретата.

— Ела, Джулиана — възкликна тя. — Уверявам те, че въздухът тук е изключително здравословен.

Отвътре се чу леко шумолене.

— Абсолютно ли си сигурна? Знаеш колко податлива съм на зараза.

— Абсолютно съм сигурна — отвърна лейди Чадуик.

Никълъс погледна озадачено към госпожица Бенинг.

Тя се усмихна доста неубедително.

— Лейди Джулиана се притеснява, ъъъ… необичайно много за здравето си, милорд.

Линдхърст се почеса под брадичката, докато обмисляше мрачно обезсърчаващата информация. По дяволите. Надяваше се гостенката му да не е от онези скучни жени, които говорят непрестанно за болести и чийто единствен интерес в живота е събирането на последните лекове. Определено пред тях предпочиташе обясненията на госпожица Мейхю за това как се изкормва риба и увлечението на лейди Хелън по Минг-Минг.

Готов за най-лошото, младият мъж отпусна ръка. Какъвто и да беше случаят, най-голямото му желание в момента бе посетителката му най-после да излезе от каретата; едва тогава щеше да има възможност да се върне в стаите си и да се погрижи за сърбежа. Той не само се разпространяваше, ами се и усилваше. Стисна длани в юмруци, за да устои на влудяващото го желание да се почеше. В този момент лейди Джулиана се появи на вратата. Видът й го накара да забрави за момент дискомфорта си.