Читать «Влакът в пет и четирийсет и осем» онлайн - страница 2

Тя явно не беше умна. Лесно щеше да се отърве от нея. Можеше да влезе в такси от едната врата и да се измъкне от другата. Можеше да се обърне към някой полицай. Можеше да хукне да бяга, макар да се боеше, че ако побегне, това би ускорило насилието, което — той бе вече убеден — жената е замислила. Наближаваше добре позната част от града, където лабиринтът от улични и подземни пасажи, асансьорни шахти, претъпкани фоайета даваха възможност човек лесно да се отърве от преследвача си. Тази мисъл и топлият захарен аромат на кифлата го ободриха. Нелепо е да си въобразява, че могат да му навредят на такава многолюдна улица. Тя беше глупава, заблудена, самотна може би — до това се свеждаше всичко. Той беше незначителен човек и нямаше смисъл някой да го следи от службата му чак до гарата. Блейк не знаеше никакви важни тайни. Докладите в чантата му нямаха отношение към войната, контрабандата с наркотици, водородната бомба или някои други международни спекулации, които той свързваше с преследвачите, хората с черни мушами и мокрите тротоари. Точно тогава видя вратата на един бар. О, това било толкова просто! Поръча си мартини и си проправи път с рамо между двама мъже, седнали на бара, така че ако тя речеше да погледне през прозореца, щеше да го загуби от очи. Заведението беше пълно с хора, дошли да обърнат по чашка, преди да се приберат в къщи. Те бяха внесли с дрехите си, с обувките и чадърите си горчивия дъх на мокрия здрач отвън. Щом отпи от коктейла си, Блейк започна да се отпуска, огледа около себе си обикновените, предимно немлади лица, които го заобикаляха и които се тревожеха, ако изобщо се тревожеха, за данъците и за това кой ще стане шеф на търговския отдел. Той се помъчи да си спомни името на онази жена — мис Дент, мис Бент, мис Лент — и се изненада, като откри, че не може да си го спомни, макар че се гордееше със силата и обхвата на паметта си, а всичко това се бе случило само преди шест месеца.

Един следобед личният състав му я изпрати горе — той търсеше секретарка. Пред него се изправи смугла жена, навярно двайсет и няколко годишна, слаба и стеснителна. Роклята й беше семпла, фигурата и — нищо особено, единият чорап обут накриво, но гласът й беше мек и той пожела да я изпробва. Минаха няколко дни и тя му довери, че е прекарала осем месеца в болница и след това й било трудно да си намери работа. Дошла беше да му благодари, че й бе дал тази възможност. Косата й беше черна, очите също. Тя си отиде и остави приятното впечатление за мрак. Като я опозна по-добре, той долови, че тя е свръхчувствителна и поради това самотна. Веднъж като му разказваше как си представя живота му — пълен с приятели, пари, голямо и обичащо семейство, — той откри у нея особено чувство на празнота. Тя, изглежда, си въобразяваше, че животът на останалите хора е много по-блестящ, отколкото в действителност. Един път остави роза на бюрото му. Той я хвърли в кошчето за боклук. „Не обичам рози“, каза й той.